Той пак се одрема и този път взе леко да похърква. Внимателно издърпах лулата от ръката му и си запалих цигара. Това негово изчезване и появяване като от измамните прегръдки на смъртта бе направо трогателно. Тези кратки посещения в една вечност, в която скоро щеше да се пресели и отново да попадне в приятната компания на Тоби и Бъджи, и на Дева Мария с нейните неуточнени занимания… Това, че бе обсебен от подобни неща, и то на възраст, когато, доколкото можех да преценя, силите му стигаха колкото да дотяга само словесно, го превръщаше в истински досадник. (Но не излязох прав — Скоби се оказа несломим.)
След миг се събуди, този път от по-дълбок сън, разкърши се, стана и разтърка очи. Тръгнахме заедно към мизерните бедняшки свърталища на квартала, в който живееше, по-точно към улица „Татуиг“ и неговите порутени стаи.
— Все пак — продължи той, без да прекъсва нишката на мисълта си — хубаво е, че ме съветваш да не им казвам. Но аз все още се чудя. — (Тук спря, за да подуши миризмата на топъл арабски хляб, която ни лъхна от прага на една пекарна. Старецът възкликна: „Мирише като майчиното мляко!“) Бавният му ход бе в такт с разсъжденията му. — Нали сам виждаш, старче, египтяните са прекрасни хора. Мили, любезни. Добре ме знаят. Така като ги гледаш, може да ти приличат и на престъпници, но те са състрадателни престъпници — винаги съм го казвал. Проявяват снизхождение един към друг. Ето например Нимрод паша ми вика оня ден: „Педерастията е едно нещо, хашишът — съвсем друго.“ Сериозно говори, не се шегува. И оттогава не барвам хашиш, докато съм на смяна, защото това може да ме вкара в беля. Разбира се, ако погледнеш на нещата от друга гледна точка, англичаните нищо не могат да направят на официален представител като мен. Ама ако сгафя пред фараоните, тогава, старче, увисвам. Изгубвам и двете службици, и двете заплатици. Ето това ме притеснява.
Изкачихме наплютото от мухи стълбище, цялото изровено от плъхове.
— Малко мирише — съгласи се той, — но се свиква. От мишките е. Ама никъде няма да се местя. Живял съм в този квартал с години — години! Всички ме познават и ме харесват. И освен това старият ми приятел Абдул е на две крачки оттук.
Той се изсмя и спря на първата площадка, за да си поеме дъх. Свали си феса и избърса челото си с него. След това се преви надве и оклюма, както правеше винаги, когато се замисляше сериозно, сякаш самото бреме на мисълта лягаше връз него. Въздъхна.
— Работата е там — рече бавно и с вид на човек, който държи на всяка цена да се изрази ясно, да формулира идеята си колкото е възможно по-красноречиво, — работата е там, че тези наклонности — човек ги осъзнава, чак когато е попреминал горещите години на младостта. — Той пак въздъхна. — Знаеш ли, старче, всичко е заради липсата на нежност. Това е някаква хитра уловка, защото самотата страшно тежи. А сега Абдул е моят истински приятел. — Отново изхихика и отново се оживи. — Викам му емир Бул-Бул. Аз му уредих бизнеса само от приятелска привързаност. Всичко му купих аз — и магазина, и малката му жена. Никога не съм му посегнал, с пръст не съм го докоснал, не бих и могъл да го сторя, понеже го обичам. Радвам се, че направих всичко това за него, защото сега, въпреки че се издигам в службата, аз продължавам да имам истински приятел. Всеки ден се отбивам да ги видя. Тайнствена работа, колко щастлив се чувствам след тези посещения. Тяхното щастие ми доставя удоволствие, старче. Те са ми като син и дъщеря. Направо не издържам, като вземат да се карат. Тревожа се за децата им. Мисля, че Абдул я ревнува, и то, помни ми думите — не без основание. Играе й окото, така ми се струва. Но как да ти кажа, тук в този горещ климат сексът не ти дава мира, не ти излиза от главата. Лежиш нощем и само за това си мислиш, както децата за сладолед, както моряците за ром. А и тези мюсюлманки, ох, старче, защо трябва да ги обрязват. Жестоко е. Наистина жестоко. И те само за това си мислят. Все на тая струна свирят. Опитах се да я науча да плете, да бродира — но тя е толкова тъпа, нищо не разбира. Смеят се, подиграват ми се. Не че имам нещо против, не се засягам. Аз само се мъча да помогна. Двеста лири изхарчих по Абдул, докато започне бизнеса си — всичките ми спестявания! Но сега му потръгна — добре е, много добре.
Този монолог му даде възможност да събере сили за последния щурм. Хвърлихме се срещу оставащите десет стъпала с добро темпо и Скоби отключи вратата на апартамента си. Първоначално беше наел само една стая — за толкова му стигаха парите, но сега, с новата си заплата, вече можеше да си позволи целия порутен етаж.