Бях любопитен да се запозная с тези негови нови експерименти и с удоволствие го последвах отвън на площадката, след което хлътнахме в един мрачен килер, където се мъдреше поцинкована вана, вероятно купена специално за тези незаконни цели. Намираше се под малък мръсен прозорец, а рафтовете наоколо бяха пълни с такъмите на новия му занаят — една дузина празни бутилки от бира, две от които счупени, голямото нощно гърне, което Скоби наричаше семейна реликва, както и изпокъсан плажен чадър и чифт галоши.
— Галошите пък за какво са ти? — не се сдържах и ги посочих с пръст. — Да не би с тях да мачкаш гроздето или картофите?
Скоби премига като стара мома, което винаги означаваше, че няма да търпи несериозно отношение към обсъжданата тема. Заслуша се внимателно, сякаш в звуците на ферментацията. После клекна, опря едното си разтреперано коляно в земята и втренчи съсредоточен, ала недоверчив поглед в съдържанието на ваната. В стъкленото му око заигра нещо повече от механичен блясък, докато съзерцаваше ленивата смес, която бе шупнала и вече преливаше. Подуши я равнодушно, изпуфка неодобрително и пак изправи пукащите си кокали.
— Не изглежда така, както мислиш, че трябва да изглежда — призна си той. — Сигурно му трябва още време. — Топна пръста си в сместа, облиза го и забели стъкленото си око. — Доста е гадно. Като че някой се е изпикал вътре. — Но тъй като само двамата с Абдул имаха ключ към това незаконно скривалище, аз продължих да гледам спокойно и невинно.
— Искаш ли да опиташ? — попита той колебливо.
— Не, Скоби, благодаря.
— Ами — продължи философски, — сигурно медният сулфат е бил стар. Трябваше да поръчам ревена от Блайти. Четирийсет фунта. И той не беше много пресен, казвам ти. Но в едно съм сигурен: пропорциите са точно такива, каквито трябва да бъдат, защото преди младият Тоби да си тръгне, ги проверихме още веднъж. Сигурно му трябва време, това е всичко.
Окрилен от тази надежда, той тръгна обратно към спалнята, като си подсвиркваше тихо някаква популярна мелодия, която обикновено пееше на глас само след като е погълнал доволно количество бренди. Беше нещо от този род:
Тук някъде мелодията пропадаше, заглъхваше, сякаш хвърлена от скала в дълбока пропаст, но Скоби продължаваше да си тананика и да тактува с пръст.
Седеше на кревата и гледаше умислено износените си обувки.
После най-неочаквано стисна очи, сякаш за да спре нахлуването на мисъл, за която не щеше и да чуе, отпусна се по гръб на леглото, скръсти ръце под тила и рече:
— Преди да си тръгнеш, старче, искам да направя пред теб едно малко признание. Позволяваш ли?
Седнах на неудобния стол и кимнах.
— Значи позволяваш — каза някак натъртено и си пое дъх. — Добре тогава: понякога, при пълнолуние направо се разболявам. Нещо ме обсебва.
На пръв поглед това бе едно доста озадачаващо отклонение от приетата норма на нашите разговори, още повече че Скоби изглеждаше разтревожен от собственото си откровение. Преглътна и продължи с тих смирен гласец, напълно лишен от обичайната му надутост.
— Не знам какво ми става.
Изгледах го озадачен, защото нищо не разбирах.
— Какво искаш да кажеш? Насън ли ходиш, или какво?
Той поклати глава и отново преглътна.
— Да не би да се превръщаш във върколак, а Скоби?
Пак поклати глава като дете, което още малко и ще се разплаче.
— Обличам се в женски дрехи и си слагам любимата Доли Вардън — каза той, отвори широко очи и ме погледна прочувствено.
— Какво правиш?
За най-голяма моя изненада Скоби стана и със скована походка се отправи към гардероба. Отключи го. Вътре стояха закачени проядени от молци, прашни старомодни женски дрехи, а на един пирон до тях висеше и стара омазнена дамска шапка „клош“, която вероятно беше въпросната Доли Вардън. Чифт допотопни дворцови обувки с много висок ток и източени остри върхове завършваха невероятния му тоалет. Той просто не знаеше как да реагира на смеха, който не успях да потисна в себе си. Изкиска се свенливо.
— Глупаво е, нали? — рече с треперещ като пред разплакване глас, въпреки че на лицето му сияеше усмивка. С интонацията си сякаш молеше за съчувствие в нещастието. — Не знам какво ми става. Знаеш ли, продължавам да усещам старата тръпка…