Бойните кораби хвърляха мастилена сянка — гората от мачти и такелажи в търговското пристанище се полюшкваше лениво сред огледалните отражения във водата: някъде откъм корабите се разнасяше джазова мелодия, която в момента бе станала много популярна в Александрия:
III
Тогава проблемът е в това как да вместим този нов и смущаващ материал в (под?) кожата на стария, без да променим и без да повредим непоправимо очертанията на моите субекти, нито средата, в която съм ги потопил. Златните рибки плуват флегматично в големия си аквариум от светлина — но едва ли подозират, че техният свят, че полето на техните пътешествия ги принуждава да кръжат в тягостна орбита…
Залязващото слънце, което бе изпразнило пътищата към пристанището от всичко друго освен от черните силуети на чуждоземните военни кораби, все пак бе оставило малко премигваща сивота — играта на светлини без цвят и звук върху гладката повърхност на морето, все още изпъстрено с платна. Малки лодки се носеха към дома си по водите на вътрешното пристанище и нервно се щураха между туловищата на корабите като мишки между ботушите на първобитни селяни. Щръкналата редица от оръдия на „Жан Барт“ се премести лениво, наклони се и притихна в умисленото безветрие, после се прицели в аленото сърце на града, чиито най-високи минарета продължаваха да пръскат златни отблясъци сред потъващите лъчи на захождащото слънце. Ята пролетни гълъби проблясваха като конфети, щом някой лъч уловеше пърхащите им криле. (Добре написано!)
Огромните, обрамчени с лъскава мед витрини на яхтклуба блестяха като диаманти и хвърляха ярка светлина върху снежнобелите маси, отрупани с храна, запалвайки игриви пламъчета в чашите с вино, в бижутата и очите, искрящи от прощалната заря на тревожния слънчев пожар. После тежките завеси на клуба се спуснаха и лицата, които се бяха събрали да посрещнат Маунтолив, приеха топлата бледност на запалените свещи.
Тържеството на режима, похватите на тактичността, сърдечността, толерантността… Развратът и емоционалността… убийството на любовта по немарливост… приспиването на огорченията и раздразненията… Това е Александрия, инстинктивно поетичният град майка, олицетворен в имената и лицата, изваяли неговата история. Чуйте.
Тони Умбада, Балдазаро Тривизани, Клод Амарил, Пол Каподистрия, Дмитри Рандиди, Онуфрий Папа, граф Банубула, Жак дьо Гери, Атена Траша, Джамбулат бей, Делфин дьо Франсей, генерал Червони, Ахмед Хасан паша, Поцо ди Борго, Пиер Балб, Гастон Фипс, Хадад Фахми Амин, Мехмет Адм, Уилмът Пиерфьо, Тото дьо Брюнел, полковник Негиб, Данте Боромео, Бенедикт Данжо, Пия дей Толомеи, Гилда Амброн… Поезията и историята на търговията, римните схеми на Леванта, погълнали Венеция и Генуа. (Имена, които някой ден минувачът може да прочете върху плочите в гробището.)
Разговорът се издигаше като парообразен облак и обвиваше Маунтолив по време на това негово лично тържество. Той стоеше прав и разговаряше с Несим, неговия домакин. Върху лицето му бе изписано любезно и благопристойно изражение, което като увеличителна лупа издаваше цялата стилизирана почтителност на безупречното му възпитание. Двамата мъже наистина много си приличаха; само дето смуглата кожа на Несим беше гладка и чиста, а очите и ръцете му — неспокойни. Въпреки разликата във възрастта, бяха като братя — дори споделяха едни и същи вкусове, които изминалите години не бяха успели да променят, макар че почти не бяха поддържали връзка през времето, когато Маунтолив отсъстваше от Египет. Той винаги пишеше само на Лейла, но не и на синовете й. Въпреки това, след като вече се бе върнал, те прекарваха повечето време заедно и откриваха толкова много общи теми за разговор, колкото и в миналото. Човек можеше да чуе отчетливите силни удари на тенис ракетите им всеки следобед през пролетта на корта на легацията в час, в който всички останали обикновено спяха. Заедно яздеха в пустинята или седяха с часове един до друг и изучаваха звездите с помощта на телескопа, който Жюстин беше поставила в Летния дворец. Заедно рисуваха и заедно ловуваха. Наистина, след завръщането на Маунтолив, двамата бяха станали почти неразделни. Тази вечер меката светлина ги обгръщаше с ореола на завидна изисканост и достолепие, прикривайки белите коси край слепоочието на Маунтолив и ситните бръчици около умислените му разсъдливи очи. Под светлината на свещите двамата приличаха на връстници, нещо повече — на роднини.