Хиляди лица, чиито оживени изражения не мога да разтълкувам („Всички се състезаваме, прескачайки препятствията на собствените си тайни недъзи“ — казваше някъде един от героите на Пърсуордън), и сред всички тях има само едно, което изгарям от нетърпение да видя — мургавото строго лице на Жюстин. След като вече съм прочел онези бездушни и жестоки думи на Балтазар, трябва да свикна да гледам дори на себе си с други очи. Как изглежда човек, когато е „влюбен“? (На английски думата трябва да се произнася с нисък трепетлив гласец.) Peccavil!
Като олигофрен! Ето ме, стоя облечен в единствения си горе-долу приличен костюм с изтъркани и издути на коленете крачоли, чак лъснали от много носене, оглеждам се наоколо дружелюбно с късогледите си очи с надеждата да зърна жената, която… Какво значение има? Нямам нужда от някой Кийтс да ме снима. Не мисля, че съм по-грозен от останалите или пък по-малко приятен; и със сигурност суетата ми е в рамките на общоприетото — но как така никога не се замислих и за миг дори за какво й е на Жюстин да удостоява именно мен с вниманието си?
Какво можех да й предложа, което да не е в състояние да получи от другиго? Нима е търсела моите сухи, книжни разговори или аматьорските ми изяви на любовник — тя, която имаше на разположение цялото мъжко съсловие на Александрия? „Мюре!“ Разбира се, използвала ме е като мюре, и това е толкова обидно, че аз не мога да го проумея, да го преглътна, но то си остава голият нелицеприятен факт. Още повече че обяснява няколко неща, които до този момент бяха напълно необясними за мен — например оставеното ми от Пърсуордън наследство. То идеше от чувството му за вина, така си мисля, защото той е знаел за злото, което Жюстин стори на Мелиса, „обичайки“ мен. Докато тя от своя страна е защитавала него от възможния гняв на Несим (колко мил и уравновесен изглеждаше сега на фона на светлината от свещите). Спомням си как веднъж подметна с лека въздишка: „В нашия град няма нищо по-лесно от това да уредиш нечие убийство или безследно изчезване.“
Хиляди разговори, в които се търсехме един друг, както главният отвесен корен на дърветата търси влага — скритият смисъл на съществувания, маскирани зад широки усмивки, зад подпрели челата ръце, подбуждани от злорадства, задоволства и трескава възбуда. (Жюстин закусваше тихо, грижовно обградена от високи чернокожи слуги, вечеряше на светлината на свещи в присъствието на височайши особи. Беше започнала от нищо — от голата улица, — а сега бе съпруга на най-красивия банкер в града. Как така се случи това? Човек никога не би могъл да каже, наблюдавайки смуглото й изразително лице с див поглед, усмивката със снежнобелите зъби…) И все пак най-банален разговор може да съдържа зародиша на цял един живот. Ето например Балтазар, който се среща с Клия на фона на червена брокатена завеса, държи чаша перно и казва:
— Клия, трябва да ти съобщя нещо — и докато говори, се заглежда в топлото злато на косите й, в кожата, загоряла като бакър, като горена захар от морските бани на топлото пролетно слънце.
— Какво? — Откритите й очи, сини като метличина, са съразмерно и изящно разположени върху лицето й — сякаш ювелирната направа на майстор бижутер. — Кажи, скъпи.
С черна като катран коса (боядисваше я), с приглушен глас, с обичайното си сардонично подкрякване, Балтазар продължава:
— Баща ти беше при мен да ме види. Тревожи се за някаква твоя незаконна връзка, която предполага, че поддържаш с друга жена. Чакай — не бързай, недей да се цупиш. — Защото Клия веднага придобива изражение на човек, когото са натиснали по болното място, тъжните й сериозни устни се изкривяват като на дете, което моли за пощада. — Той твърди, че ти си невинна, но и наивна, а Александрия не търпи такива хора да…
— Моля те, Балтазар.
— Не бих отворил дума, ако не бях поразен от сериозната му загриженост. Той не се страхува от скандал, не — кой обръща внимание на клюките? Но се безпокои душата ти да не бъде наранена.
С приглушен и напрегнат глас, сякаш изразявайки мисъл, смачкана и пакетирана от някаква машина до една стотна от размера си, Клия каза:
— Вече има месеци, откакто не съм се виждала на четири очи с Жюстин. Разбра ли? Всичко приключи заедно със завършването на портрета. Ако държиш да останем приятели, никога повече няма да повдигаш този въпрос — изрече и устните й потрепериха нервно, защото в същия миг се появи Жюстин — носеше се леко като платноходка сред гостите, усмихваше се сърдечно, цялата сияеща. (Няма нищо невъзможно в това човек да обича онези, които най-силно наранява.) Тя ги отмина, обръщаше се наляво-надясно като голяма морска птица, осветена от бледите отблясъци на свещите, и най-накрая се спря до мен.