— Не мога да дойда тази вечер — прошепна. — Несим иска да си остана вкъщи.
И досега усещам стъписващата тежест на разочарованието, което изпитах при тези нейни думи.
— Трябва ли? — измънках смутено.
Де да бях знаел, че само десет минути преди това, след като много добре й бе известно, че Несим ненавижда бриджа, тя се бе обърнала към него със следната молба: „Скъпи, мога ли да отида да поиграя бридж със съпрузите Червони? Колата ще ти трябва ли?“ Сигурно е било една от онези рядко случващи се вечери, когато Пърсуордън й е обещал да се срещнат в пустинята — срещи, към които тя се втурваше сляпо като сомнамбул. Защо? Защо?
В този миг Балтазар продължаваше:
— Баща ти каза следното: „Не мога да понасям да я гледам така, а в същото време не знам какво да направя. Все едно да гледаш как нищо неподозиращо малко дете подскача нехайно край опасна машина.“ — Сълзи обляха очите на Клия, после бавно се размиха, попиха обратно в зениците и тя отпи глътка от питието си.
— Всичко свърши — каза и с едно движение загърби и разговора, и самия Балтазар. Все още с навъсено лице тя се включи в обсъждането на съвършено безсмислени неща с граф Банубула, който й направи място, като се поклони леко и любезно, досущ както го правеше и зеленият папагал на Скоби. С удоволствие забеляза, че красотата й имаше силно и лесно доловимо въздействие върху него, като дъжд от златни стрели. След малко Жюстин се появи и мимоходом улови китката на Клия.
— Как е? — каза Клия, като че ли питаше за болно дете. Жюстин изкриви лицето си в едва забележима гримаса и пошепна драматично.
— О, Клия. Много зле. Каква ужасна грешка. Несим е прекрасен, но аз не биваше да го правя. Следят ме навсякъде. — Двете се изгледаха съчувствено и продължително. Това бе първата им среща от дълго време насам. (Същия следобед Пърсуордън бе написал следното: „Няколко набързо нахвърляни и не съвсем лишени от чувства слова относно тази вечер, родени, докато съм в болничното си легло.“ Той съвсем не беше в легло, а в едно кафене край морето и пишейки, се подсмихваше доволно.) Послания, изречени и неизречени, пресичащи се, преплитащи се, понесли течението на нашия живот, нашите страхове, преструвки, терзания. Жюстин говореше за брака си, който обаче в очите на външния свят продължаваше да олицетворява красота на форма и съдържание — гипсовата отливка на съвършенството, нещо, на което и аз бях завидял, когато за пръв път ги срещнах двамата. „Истински брак на сърцата“ — помислих си тогава; но къде е сега „прекрасното двуглаво животно“? Когато за пръв път открила болезнената ревнивост на Несим, ревнивостта на духовно импотентния човек, тя се ужасила. Погрешка била попаднала в капан. (Клия наблюдаваше всичко това, както се наблюдава температурната диаграма на трескав човек, от чисто приятелско съчувствие, без желание да поднови любовта, която навремето бе изпитвала към тази разпиляна, объркана, не наясно със себе си еврейка.)
Жюстин обаче гледаше на този въпрос по-различно, по-примитивно, като си мислеше, че дотогава винаги бе преценявала своите мъже по миризмата. Това бе първият път, когато не си беше дала труд да се консултира с обонянието си. А край Несим се носеше единствено безмирисната чистота на пустинен полъх, на пустинен зной — сух и недоверчив. Чист. Тя мразеше чистотата, само как я мразеше! А после? Да, после се отврати от малкия златен кръст, сгушен между космите на гърдите му. Той беше копт, значи християнин. Така работи женският ум, когато остане насаме със себе си. И все пак, засрамена от собствените си мисли, тя ставаше два пъти по-страстна и грижовна съпруга, въпреки че дори помежду целувките, в дълбоките ниши на ума си, копнееше единствено за тихото спокойствие на вдовството! Не си ли въобразявам всичко това? Мисля, че не.
Как се бе стигнало дотук ли? За да разбере, човек трябва да се върне назад, да тръгне по следите на великите Междуредия, с които Балтазар бе опасал моя ръкопис, към онзи момент във времето, когато рисуваният от Клия портрет е бил прекъснат от една целувка. Странно изглежда, като го погледне човек сега, портрета, искам да кажа. Стои недовършен върху полицата над камината в моята къща на острова. „Нещо й е хрумнало в онзи миг, но не е успяло да стигне до устните.“ Вместо това устните й нежно са докоснали онова място, където би трябвало да се допре мократа четка на художничката. Целувки и недовършени портрети! Нали трябваше да пиша за клетата Мелиса!