„Що се отнася до Арнаути, той ме влудяваше със своите разпити. От негова съпруга се бях превърнала в негова пациентка — интересът му към онова, което наричаше «моят случай», бе много по-голям от любовта, която може би е изпитвал към мен. А после това, че изгубих детето си, ме накара да го намразя, въпреки че преди го смятах за доста чувствителен и сърдечен човек. Ти по всяка вероятност си чела «Нрави». Почти всичко в книгата е измислено, главно за да задоволи собствената му суета и за да ми отмъсти, защото бях наранила гордостта му, като отказах да бъда «излекувана», така да се каже. Не можеш да поставиш душата в шини. Ако кажеш на един французин: «Не мога да се любя с теб, докато не си представя палмово дърво», той веднага ще хукне навън и ще ти отсече първата палма, която се изпречи пред очите му.“
Клия обаче бе твърде възвишена, за да може да обича по друг начин освен истински; ала в същото време и напълно способна да обича човек, когото среща само веднъж в годината. Смълчаната проницателност на нейната душевност ревниво пазеше образите, случайно уловени в забързания поток на живота, и ги оставяше да потънат дълбоко в паметта — нещо, което малцина от нас умеят да правят. Истинската невинност не може да стори нищо, което е изтъркано или банално, а когато се съчетае с великодушие, комбинацията се превръща в най-уязвимото от всички човешки качества под слънцето.
По пламенност и напрежение това ненадейно споходило я самоунищожително преживяване можело да се сравнява единствено с онези смешни увлечения, които ученичките изпитват толкова често към своите преподавателки — ала в случая доразкрасено от ярките, улегнали контури на един характер (демоничните щрихи на професионалната любов, с които Жюстин боравеше така умело, че с тяхна помощ можеше да притисне всеки, изправил се лице в лице срещу нея). В същото време Клия започнала да усеща пълзящите болки на собственото си съзряване — и плътта, и духът й тръпнели пред нуждите, които знаела, че не може да задоволи, но които я раздирали отвътре. Почувствала първите трепети на едно ново за нея усещане: усещането на жълтъка, който се отделя от яйцето. Това са неведомите пътища, по които човек израства.
И тя, клетата, трябвало да извърви същите онези нелепи мъчителни криволици, по които сме минали всички ние — когато тялото е като корито негасена вар, която някой несръчно се опитва да угаси, изгаряйки трупа на заровения в нея престъпник. Светът на тайните срещи, на желанията, които жигосват плътта като с нагорещено желязо, на съмненията — всичко това най-неочаквано я сполетяло. Така голямо било нейното объркване, така смутен нейният ум, че тя стояла зазяпана в преобразената Жюстин, като в същото време се мъчела да си спомни как е изглеждала преди, от другата страна на променящата я завеса — пердето, което Афродита спуска пред болнавия взор на влюбените, плътното непроницаемо перде на свещената слепота.
Цял ден живеела в трескаво очакване на мига, в който моделът й трябвало да се появи. В четири заставала пред затворената врата на ателието и мислено виждала как в единия му ъгъл вече седи Жюстин с кръстосани крака, с цигара в уста, прелиствайки страниците на списание „Вог“. Тогава си мислела: „Моля се на Бога, да не дойде, да е болна, да е заминала. Копнея за безразличие!“ Не знаела какво да прави, защото тези пристъпи на отвращение идвали от същия източник, който разпалвал и желанието й да чуе отново онзи дрезгав, галещ слуха й глас — всичко се подклаждало единствено от нетърпението й да зърне отново своята любима. Тези диаметрално противоположни чувства я връхлитали на талази така внезапно, че тя живеела във вечен страх и непреодолим хаос.
Понякога обаче изпитвала желание да се махне, само за да може да се отдаде по-пълно на своята приятелка! Клетата глупачка, не й бе спестено нищо от дългия списък на самоизмамите, които са в основата на всяка сърдечна връзка. Опитала да се върне към други, стари удоволствия, но много скоро открила, че те вече не съществуват. Знаела, че сърцето се отегчава от еднообразието, че навикът и отчаянието са побратими на любовта, и зачакала търпеливо, като същинска старица, плътта да надживее своите трепети, да се освободи от привързаността, която Клия вече не търсела. Ала напразно. Всеки ден затъвала все по-дълбоко. В крайна сметка обаче тези изживявания й направили неоценима услуга, като й доказали, че подобни връзки не могат да отговорят на нуждите на нейната природа. По същия начин един мъж усеща дълбоко в себе си още през първия час, че се е оженил не за когото трябва, но вече нищо не може да се направи. Така и Клия най-накрая осъзнала, че е жена и принадлежи на мъжете, което за миг облекчило нещастието й.