Изкривяването на действителността обаче е интересно за онзи, който разбира, че този смут на чувствата е много полезен за твореца. „На път за ателието тя си представяла как внезапно се е смалила, станала е съвършено незначителна — като изрисувана върху платно фигура. Тогава дъхът й спирал. След миг обаче я обземало щастие и усещане за цветущо здраве, и то така силно, сякаш изпадала в безтегловност. Само тежестта на обувките й я придърпвала към земята. Като че всеки миг щяла да излети, прокъсвайки булото на земното притегляне, сякаш нищо повече не можело да я задържи. Това усещане било така осезателно, че й се налагало да спре на място и да се подпре на най-близката стена, след което продължавала превита надве, както ходи човек по палубата на кораб при силна буря. След това идвали и други неприятни усещания — сякаш нагорещена скоба стягала черепа й, притискала го с все сила, а после и пърхането на криле в ушите. Легнала върху кревата, в просъница й се привидели рога, които безмилостно се врязвали направо в мозъка й и го набили като на кол; в безсрамния и нагъл взор видяла кървясалите очи на жертвено животно. Било прохладна вечер в арабския квартал, обкичена с кръгли торбички мека светлина. Всички били навън с дълги мазни плитки и дрехи от лъскава сърма; лицата на черни ангели; жените-мъже от крайните квартали.“ (Преписах тези думи от анамнезата на жена, пациентка на психиатрията, която се е намирала под професионалните грижи на Балтазар — срутване на нервната система, провокирано от „любов“ — споделена или несподелена, не ставаше ясно. Има ли значение? Етиологията на любовта и лудостта е една и съща, разликата е само в степента, и това трябва да се знае не само от Клия, а и от всички нас.)
Но Жюстин разказвала не само за миналото, а и за настоящето, което тегнело над нея в очакване на решенията, които трябвало да вземе. В известен смисъл всичко, което чувствала Клия по онова време, било безсмислено в очите на Жюстин. Както една проститутка остава в неведение, че нейният клиент е поет, който ще я увековечи в стихотворение, дето тя и без това никога няма да прочете, така и Жюстин, преследвайки все по-дълбоки сексуални удоволствия, не съзнавала, че те ще уязвят Клия, ще отслабят способността й за всеотдайна любов — тоест онова, за което бе предопределена по нрав и темперамент. Младост, вярно е. Ала нещастницата не от желание да навреди го е сторила. Била е просто жертва на онова вечно ориенталско желание да доставяш удоволствие, искала да освободи златокосата си приятелка от онези съкровища, които самата тя бе насъбрала с опит, само за да установи, че дори общият им сбор е една безсмислица. Раздаваше всичко, защото не познаваше стойността на нищо — истинско душевно парвеню. На любовта (откъдето и да идва) тя умееше да отвръща, но единствено с износените жестове на приятелството. Собственото й тяло не означаваше абсолютно нищо за нея. То беше само средство за подмамване на хората. Сдържаността беше нейното върховно качество. Този вид отдаване е доста шокиращ, защото е така прост, както и чисто арабски — преждевременно развит и недодялан, просташки като пиянството сред селяните. Възникнал е много преди да се роди идеята за любовта в раздвоената душа на европееца — познанието за нея (или изобретяването й) бе успяло да направи от него най-уязвимото създание от всички човешки същества, жертва на апетити, които могат да се уталожат единствено чрез насищане, но никога не могат да бъдат задоволени; а това подхранило и цяла една литература на любовта, чиято тематика би съответствала повече на религията. Защо ли го казвам?
И в друга система от стойности това е почти без значение — това, че една жена, объркана от прищевките на собствените си чувства, измъчвана, давеща се в прилива от страховитите лица на собствения си непознат „аз“, наподобяваща треперещ пред лицето на смъртта войник, се хвърля в сърцевината на мелето, за да нарани онези, които най-силно обича и истински боготвори — Клия, мен и най-накрая Несим. Някои хора са родени да създават повече добро и зло от нас, останалите; те са неволните приносители на болести, които не могат да излекуват. Мисля, че си струва да бъдат изследвани, защото, ако съдим по степента на покварата и объркването, които преднамерено търсят и сеят сред другите, нищо чудно именно те да се окажат новите продължители на сътворението. Дори и сега не мога да кажа за нея, че е глупава или безчувствена; а само, че не успя да разбере себе си („тъмната стаичка на сърцето“), не успя да озапти онзи образ на собственото си безсмислие, който я преследваше всекидневно. Онази пропаст, която, изглежда, я бе обградила от всички страни, се свеждаше до едно-единствено нещо — липса на ценности и неспособност да осмисля онова, което й се случваше — неспособност, убиваща радостта, а това само по себе си не е нищо друго, освен вътрешната нравственост на душата, която не се срамува от своята голота, защото е открила царския път към щастието. Сега ми е лесно да критикувам, понеже виждам по-навътре в истината за нейните липсващи устои, както и за моите. Знам, че сигурно ужасно се е срамувала от номера, който ми е играла, и от опасността, на която ме бе изложила. Веднъж, в кафенето „Ел Баб“, където — седнали на по един арак — разговаряхме, тя изведнъж избухна в сълзи, взе да ми целува ръцете и да нарежда: „Ти си добър човек, истински добър човек. И аз така съжалявам.“ За какво? За това, че плачеше ли? Точно тогава й говорех нещо за Гьоте. Глупак! Олигофрен! Помислих си, че съм я разчувствал с разсъжденията си. Отрупвах я с подаръци. Както правеше и Клия, както прави и сега: а най-странното бе, че за пръв път при избора на предмети вкусът сякаш бе напуснал тази изключително изискана художничка. Само най-прости, типично александрийски обеци и брошки! Нищо не разбирам, объркан съм и нямам обяснение за това явление, освен ако да обичаш, означава да не си на себе си… Да.