„Нашият живот — пишеше някъде Пърсуордън — робува на определени измислици. Възгледът ни върху действителността е обусловен от нашето положение във времето и пространството, а не от нашите личности, както предпочитаме да си мислим. Така че всяко тълкуване на действителността се основава върху уникалната ни позиция. Две крачки по на изток или по на запад и картината се променя.“ Нещо от този род…
А що се отнася до човешкия характер, независимо дали истински, или измислен — такова животно просто няма. Всяка душа представлява мравуняк от противоречиви наклонности. Личността под формата на човек с точно определени качества е една илюзия — но необходима илюзия, ако искаме да обичаме.
Що се отнася до онова, което остава непроменливо… например срамежливата целувка на Мелиса е предсказуема (по-дилетантска и от първите печатарски опити), както и чумеренето на Жюстин, когато искрящите й черни очи помръкваха като очните орбити на сфинкса по пладне. „В крайна сметка — твърди Пърсуордън — всичко ще се окаже вярно за всеки. Светец и злодей по равни части.“ И той е прав.
Опитвам се да бъда съвършено безпристрастен…
В последното писмо, което получих от Балтазар, той пише: „Често мисля за теб, и не без мрачно чувство за хумор. Ти се оттегли на своя остров, въоръжен, както сигурно си въобразяваш, с всички възможни данни за нас и нашия живот. Несъмнено с широка ръка раздаваш преценките си върху хартията, както правят всички писатели. Бих желал да видя резултата. Сигурно не е много далеч от истината: искам да кажа, истината, каквато аз я знам за всички нас — дори може би и за теб. Или онази истина, която Клия би могла да ти каже (тя гостува на някого в Париж и напоследък никаква не се обажда). Представям си как ти, умнико, си се заровил да изучаваш «Нрави», дневниците на Жюстин, на Несим и т.н., като си въобразяваш, че в тях се крие истината. Грешиш! Грешиш! Дневникът е последното място, където можеш да намериш истината за един човек. Никой не прави признания черно на бяло: най-малко пък признания, свързани с любовта. Ти знаеш ли кого всъщност обичаше Жюстин? Вярваш, че това си ти, нали така? Признай си!“
Моят единствен отговор на това бе да му изпратя огромната купчина листове, която бе станала така неподатлива под колебливото ми перо и която съвсем произволно бях кръстил с нейното име — то и издателите щяха да се спрат на същото заглавие. След това минаха месеци — благословено мълчание, мислех си аз, защото показва, че съм затворил устата на моя критик и сигурно съм задоволил очакванията му.
Не мога да кажа, че бях забравил града, но бях приспал спомена си за него. Ала той, разбира се, е винаги в мен и винаги ще остане — заровен в съзнанието ми като миража, който предшествениците виждат така често. Пърсуордън бе описал това явление по следния начин:
„Бяхме на разстояние поне два часа път с кораб от най-близката суша, когато изведнъж приятелят ми извика и посочи с пръст хоризонта. И двамата го видяхме — преобърнат наопаки в небето, мираж, изобразяващ града в естествена големина, бляскав и трептящ, като че изрисуван върху пепелява коприна в най-малки подробности. По памет веднага различих двореца Рас ел Тин, джамията Наби Даниил2 и други. Гледката беше изумително красива като шедьовър, изваян от свежа роса. Бе увиснала в небето и остана така около двайсет и пет минути, преди маранята на хоризонта бавно да я разтвори. След около час истинският град се появи, пръкна се от едно петно в далечината и се разстла, докато стигне размерите на своя мираж.“
Съвсем сами прекарахме на този остров две или три зими — мрачни, ветровити зими и горещи лета. За щастие детето е твърде малко, за да има нужда от книги или разговори. Тя и така е доволна, играе си самичка.
Сега, през пролетта, идват дългите затишия — без приливи и отливи, без мирис, дни на предчувствия. Морето само се укротява и притихва, наострило слух. Скоро цикадите ще затананикат своите скрибуцащи песни и на фона на тази музика сухата овчарска пищялка ще проехти сред скалите. Костенурките и гущерите, плъзнали да лазят по скалите, са единствената ни компания.
Тук трябва да обясня, че единственият ни посетител от външния свят беше пощенският кораб за Смирна, който веднъж в седмицата прекосяваше носа и продължаваше на юг — винаги в един и същ час, с една и съща скорост, точно по свечеряване. През зимата бурното море и ветровете го правеха невидим, но сега — седя и го чакам. Първо се чува глухият далечен тътен на двигателите. После като живо същество корабът се плъзва, показва се иззад носа и прорязва диря от седефена пяна в морето, блести в мекия пеперуден мрак на егейската нощ — ярка кондензирана светлина без ясни очертания, като движещо се кълбо светулки. Плава бързо и бързо изчезва зад следващия нос, като оставя след себе си наполовина изпята популярна мелодия или кора от мандарина, която ще намеря на следващия ден — морето я е изхвърлило на дългия, покрит с камъчета плаж, където ще отидем да се изкъпем с детето.