— Колата е тук — каза му Селим, неговият секретар с лице на ястреб. — Аз ли ще ви карам, сър? — Несим поклати глава и го освободи с безмълвен жест, после обиколи още веднъж градината, подпрял брадичката си в длан. Спря се край езерцето с лилиите и се загледа в червените рибки — тези скъпи играчки на древните японски императори, оцелелите свидетели на едновремешен разкош, които бе внесъл на баснословна цена, а не след дълго те взеха да измират от неизвестна болест — може би носталгия? Пърсуордън обичаше да стои с часове и да ги съзерцава. Казваше, че стимулирали твореца в него!
Голямата сребриста кола стоеше пред вратата. Ключът беше на таблото. Той влезе замислено, потегли бавно през града и заоглежда неговите паркове, площади и здания с такъв интерес, сякаш ги виждаше за пръв път, ала всъщност нарочно се разтакаваше, бавеше се, защото единствената му цел беше с помощта на волята да изпразни ума си, да престане да мисли за целта на своето пътуване. Когато стигна до морето, най-накрая пое по слънчевия Корниш и за миг хвърли поглед към гладката като тепсия вода и безоблачното небе, почти спирайки на място. После рязко смени скоростта и потегли решително. Отиваше към дома си.
Скоро зави към вътрешността, остави зад гърба си града с шумното плющене на разлюлените от пролетния вятър палми и се насочи към безплодните разседи и пресъхнали езера, където шосето отстъпваше пред кафявата земя, набраздена от криволичещи черни пътища, насипи, блата, обрамчени с тръстика, и плантации за сладка царевица. Прахът, който колата вдигаше, проникна в купето и застла всичко с фин слой. Предното стъкло се замъгли и той включи чистачките, за да вижда по-добре.
Като следваше тесните завоести пътеки, които знаеше наизуст, след повече от час излезе на ръба на една дълга, вдадена в морето ивица земя, от двете страни на която водата синееше ярко. Паркира колата в сянката на порутена къща, по всяка вероятност развалините на стара митница от времето, когато речните кораби са кръстосвали между Дамиета и Залива. Сега всичко бе пресъхнало, повехнало и напукано под палещите лъчи на египетското слънце, отдавна забравено и запуснато.
Той заключи колата внимателно и тръгна по пътечката, която прекосяваше парцел с бедняшки лехи от фасул и напрашени пъпеши, оградени с парцаливи и шумящи на вятъра стълбове царевица, след което излезе на едно равно място, където в паянтовата си лодка го чакаше възрастен лодкар. Веднага зърна конете, които стояха на отсрещния бряг, а до тях се виждаше и смалената от разстоянието фигура на Наруз, който рязко вдигна ръка във въздуха и сковано помаха за поздрав. Несим прекрачи в лодката с разтуптяно сърце.
— Наруз! — Двамата братя — така различни и в телосложение, и в лице — се прегърнаха, обзети от чувство, което Несим можеше да определи единствено като безмълвната агония на една непозната свенливост.
По-малкият брат беше по-нисък и с по-квадратно тяло от Несим; носеше синя селска, отворена на врата риза с навити ръкави, под които се виждаха силните му, покрити с къдрави черни косми ръце. Беше преметнал стар италиански патрондаш, който висеше чак до бедрото му. Краят на торбестите му шалвари с шнур на кръста, както са се носели навремето, бе напъхан в смачканите стари ботуши от мека кожа. Потопи се, някак сковано и развълнувано, в обятията на брат си, като боксьор в клинч, после побърза да се измъкне от тях. Но когато изправи глава, за да го погледне, човек мигом би разбрал какво бе онова нещо, което управляваше живота на Наруз като черна звезда. Горната му устна беше разцепена буквално от долната част на носа — като от страховито кроше: типична заешка устна, придърпана и пришита. Тя оголваше края на бял зъб и свършваше с две малки змийчета от розова плът в центъра на горната устна, които бяха винаги влажни. Тъмната му коса растеше надолу — къса и къдрава, прилепнала по челото му като на юница. Очите му бяха красиви — сини и невинни, почти като на Клия; сякаш именно те придаваха живот на цялата му грозота. Мустаците, които покриваха горната му устна, висяха неравни и рошави като бръшлян върху изронен дувар, но белегът прозираше през редките косми, а и късата му рехава брада не вършеше много работа — по-скоро изглеждаше като че от седмица не се е бръснал. Не беше оформена и се сливаше с контурите на дебелия му волски врат и високите скули. Имаше странен, съскащ и отривист смях, който винаги криеше, като забождаше поглед в земята, за да не се вижда заешката му устна. Движенията му бяха тромави и непохватни — ръцете и краката му бяха криви и космати като на паяк, но създаваха впечатление за изключителна сила, държана под строг контрол. Гласът му бе дълбок, трепетлив и издаваше магията на женски контраалт.