Странно, колко бавно течеше животът тук, помисли си той с удоволствие, докато напредваха към имението Хоснани — жени биеха масло в кожени мехове, окачени на бамбукови триножници, или пък се точеха в индийска нишка покрай реката с глинени гърнета на рамо. Мъже в сини памучни дрехи въртяха водните колела и пееха; съпругите им стояха загърнати от главата до глезените в черни, прашни роби — според каноните на традицията — с по едно синьо мънисто срещу уроки. И всички онези отколешни любезности, които случайно срещналите се пътници си разменят и на които Наруз отвръщаше с кънтящия си глас, и дето звучаха така, сякаш принадлежаха повече на мястото, отколкото на езика: „Нахарак саид!“, извикваше той въодушевено, или „Саид ембарак!“, а отсреща им се усмихваха и отвръщаха на благопожеланието. „Нека денят ти бъде благословен“ — преведе си наум Несим, усмихна се в отговор и кимна, обзет от умиление при спомена за тези стари красиви поздрави, които човек не можеше да чуе никъде другаде освен в арабския квартал на града; „Нека днешният ти ден бъде така благословен, както е бил и вчерашният.“ Той се обърна и рече:
— Наруз.
Брат му се приближи и го попита тихо.
— Виждал ли си камшика ми? — И пак се разсмя с наведена към земята глава, като само единият зъб се подаваше през отвора на разцепената му устна. Той носеше прекрасен камшик от хипопотамска кожа, хлабаво навит около предния лък на седлото. — Най-после се сдобих с истински камшик — след цели три години. Шейх Бедави ми го изпрати от Асуан. Виждал ли си го? — Той вдигна към него светналите си сини очи за миг и с нескривана радост ги впи в тъмния поглед на брат си. — По-добър е от пистолет, със сигурност от деветдесет и девет калибров — каза, развълнуван като дете. — Отдавна тренирам с него, искаш ли да видиш?
И без да изчака отговора, наведе глава и пришпори коня си право към пилците, които кълвяха голата земя край една пастирска кошара. Подплашеният петел, който тичаше по-бързо от останалите, излетя изпод краката на коня му: Несим дръпна поводите и спря да погледа. Ръката на Наруз се стрелна нагоре заедно с дългия камшик, който бавно се разви във въздуха, изплющя сухо и се втвърди като пръчка, после с глух тъп звук се стовари върху петела. Ездачът скочи от коня си, за да вдигне от земята осакатената птица — още топла и пулсираща, с криле, полуоткъснати от тялото, и със смачкана глава. Вдигна я победоносно пред лицето на Несим, като небрежно избърса едната си ръка в торбестите потури. — Какво ще кажеш?
Несим взе големия камшик и го заразглежда с възхищение, докато брат му подхвърли мъртвата птица на управителя, изсмя се още веднъж и бавно се качи на коня си. Яздеха един до друг и тъй като магията, запечатала устата им, бе вече развалена, двамата се разприказваха. Несим говореше за новите машини, които били вече поръчани, а после изслуша и разказа на Наруз за битката му със сушата и подвижните пясъци. Можеха с часове да обсъждат такива неутрални теми, забравяха се в приказки и отново ставаха съвсем естествени. Именно такива въпроси ги свързваха и те умееха да се изразяват най-точно чрез труда на своите ръце, така както слепите влюбени умеят да се изразяват най-красноречиво чрез докосване.
Тук земята ставаше по-богата, засята с вечнозелени храсти и рожкови, въпреки че на места се срещаха и изоставени парцели, напуснати от собствениците, които се бяха оказали или твърде бедни, или твърде мързеливи, за да се преборят с пясъците на пустинята, дето обграждаха плодородната ивица земя от три страни. Стари запуснати къщи, необитаеми и обрасли, зяпаха от отсрещната страна на водата с оцъклени прозорци и разбити врати. Външните им порти, полузадушени в прегръдките на пълзящи плевели, се поклащаха със скърцане върху ръждивите си панти. Зад тях се откриваха пищни градини с избуяла растителност, сред която мраморни фонтани и изронени статуи продължаваха да свидетелстват за отминало великолепие. От двете им страни се показаха залесените земи, които образуваха външния периметър на фамилното имение — палми, акации и смокини — купен с пари живот, който без сянка и вода би загинал, би се превърнал отново в пустош. И наистина, въпреки че пустинята тук не се виждаше, човек усещаше осезателно присъствието й — мелодраматично и безвкусно като нафора.
Тук стар остров с порутен замък, там лъкатушещи вадички и пълноводни канали, където лодките — като накацали върху езеро птици — забързано товареха и разтоварваха тибин (царевица). Личеше си, че вече наближават селото. Висок мост извиваше гърбица над водата, чиито кални брегове бяха обрасли с красиви палми. В подножието редица пъстроцветни лодки чакаха желаещите да бъдат превозени. Оттук за миг човек можеше да зърне хоризонта с металносинята мараня, която трептеше над пустинята — далеч извън пределите на този рог на изобилието от зеленина и вода.