Веднага след един завой попаднаха на скупчили се селяни, които очевидно ги очакваха, защото започнаха да викат един през друг: „Каква чест за селото!“ и „Благословени да сте!“, като подтичваха край конете им, а те се усмихваха широко и отминаваха. Някои от селяните обаче свариха да ги приближат — тях, знатните първенци, — сграбчиха ръцете им и взеха да ги целуват, а други дори целунаха и шпорите на Несим. Така прекосиха селото с едно езерце изумрудена вода, над което се извисяваше изящното, прилично на смокиня минаре, както и гроздът блестящи кубета на коптската църква на техните деди. Оттук пътят извиваше през полето към голямата къща, оградена с белязани от времето външни зидове, които влагата бе прояла на места, а здравите участъци бяха изпъстрени с надписи, като ония, с които суеверните се предпазват от духа африт — черен отпечатък от длан, или пък просто думите талисман „Бисмиллах машаллах“ (Аллах да пази от зло). И главно заради тези благочестиви селяни обитателите на голямата къща бяха издигнали в ъглите на дувара малки дървени вятърни мелници във формата на човек с въртящи се ръце, за да плашат африт. Това бе тяхната господарска къща в Карм Абу Гирг.
Емин, главният прислужник, ги чакаше отвън пред портата с обичайните, по мъжки груби поздрави, както повелява традицията. Стоеше, наобиколен от срамежливи хлапетии, готови да поемат поводите на конете и да помогнат на ездачите да скочат на земята.
Големите сгъваеми врати с тежко мандало и надписи по тях се отвориха и те влязоха право в двора пред къщата, която бе разположена на две нива. Официалният първи етаж гледаше встрани към извитите сводове на двора — хамбари, приемателни пунктове, складове и обори. Преди да прекрачи прага, Несим се взря в избелелите, но все още доловими дървописи, които украсяваха дясната половина на оградата и изобразяваха серия от почти йероглифски знаци, както и пътуването, което бе извършил, за да се потопи в свещената река Йордан: кон, кола, кораб, самолет — всичко това, доста примитивно изрисувано. Той измънка под носа си един религиозен текст и малката групичка от прислужници се усмихна доволно, защото по това разбраха, че дългото му пребиваване в града не го бе накарало да забрави старите местни обичаи. Тях той ги помнеше като човек, който знае, че на граничен пункт се показва паспорт. И Наруз изглеждаше благодарен заради тактичността, която този жест издаваше — защото той не само разнежи живеещите в къщата, но и заздрави собственото му положение в нея като действащ господар.
Върху другата половина на оградата подобна серия рисунки показваше, че и Наруз — по-малкият брат — също бе извършил свещеното поклонение, което е задължение на всеки благочестив копт.
От двете страни на главната порта се издигаха кули гълъбарници — грозни колони, направени от глинени кани, залепени една за друга в пълен безпорядък с помощта на кирпич: тези гълъбарници са типични за всички провинциални къщи в Египет, защото осигуряват най-изисканото ястие за трапезата на едрите египетски земевладелци. Целият рояк от обитатели на къщата се засуети, запърха и зачурулика из двора. Навред цареше радостно оживление: чернокожият нощен пазач, местните египетски стражи, прислужниците, икономите заприиждаха да поздравят по-големия брат, наследника. Поднесоха му паница вино и китка, докато Наруз стоеше гордо изправен до него и се усмихваше.
После и двамата тръгнаха с тържествен ход през галерията с цветни стъкла, които за миг ги преобразиха в клоуни, после излязоха в розовата градина със запуснатата, обрасла беседка и криволичещи алеи и се отправиха към малката лятна къща, където Лейла седеше без фередже и четеше. Докато приближаваха, Наруз я извика по име, а после добави:
— Познай кой е дошъл!
Жената побърза да се забули с фереджето, обърна умните си черни очи към обляната в слънце врата и рече.
— Момчето пак не донесе млякото. Да вземеш да го смъмриш, Наруз. За нищо не го бива. Змията трябва да се храни редовно, иначе става раздразнителна. — Ала ето, гласът й изведнъж свърна като птичка насред простора, гмурна се и потъна в богатата мелодичност на сподавеното ридание, с което произнесе името „Несим“. Повтори го още веднъж и двамата се прегърнаха с такава трепетна нежност, че Наруз се изсмя и преглътна, вкусвайки както ликуващата любов на брат си към Лейла, така и собственото си огорчение от това, че той, Несим, е нейният любимец — красивият син. Не че го ревнуваше, но мелодията в гласа на майка му го гнетеше — онова напевно благозвучие, което никога не използваше, когато се обръщаше към него, изтърсака Наруз. И така е било винаги.