— Ще говоря с момчето — рече той и се огледа за следи от змията. Египтяните смятат посещението на змия за щастлива поличба и затова не смеят да я убият — от страх да не навлекат злощастие на дома си. А усамотеният живот на Лейла в лятната къща не би бил пълноценен без ленивата кобра, която се бе научила да пие мляко от паничка като домашно коте.
Като продължаваха да държат ръцете си, двамата седнаха един до друг и Несим започна да говори за политика, а нейните очи, умни, озарени от младежки дух очи се бяха вторачили в неговите. От време на време Лейла тръсваше глава силно и решително в знак на съгласие, а по-малкият син ги наблюдаваше жадно, с огромно възхищение от лаконичния начин, по който Несим умееше да формулира и изразява идеите си — плод на дългогодишен обществен живот. Абстрактните слова отекваха глухо в ушите на Наруз, пълни със значения, за които само се досещаше, и макар да знаеше, че те го засягат, както и всички останали, все пак като че ли принадлежаха на един необикновен свят, населен със софисти или математици — същества, творящи онези смътни копнежи и неясни желания, които усещаше в себе си, щом чуеше да се споменава думата Египет или фамилните имения. Засмука кокалчето на показалеца си и седна до тях, заслуша ги, като поглеждаше ту майка си, ту Несим.
— А сега и Маунтолив се върна — рече Несим — и за пръв път онова, което се опитваме да постигнем, ще бъде чуто и разбрано. Не се съмнявам, че ако е по силите му, ще ни помогне. Той поне разбира за какво става дума.
Името на Маунтолив подейства двояко. Жената сведе очи към собствените си бели ръце, които почиваха върху недовършеното писмо пред нея — очи с толкова силно начернени клепачи, допълнително гримирани с антимон, че човек трудно би различил сълзи в тях. Ала сълзи нямаше. Те блестяха единствено от обич. Дали си мислеше за онези дълги писма, които му бе изпращала най-предано по време на продължителната им раздяла? Но споменаването на името възбуди ревност у Наруз, под която, заровени като под надгробен камък, той пазеше спомени за други времена — за младия секретар в британското посолство, в когото неговата майка бе… (дори и мислено никога не бе използвал думата „влюбена“, вместо нея просто оставаше празно място в ума си); а още повече за болния съпруг в инвалидната количка, който гледаше така безучастно. Душата на Наруз се разтрепери с гнева на бащата, когато името на Маунтолив отекна като гонг. Той преглътна мъчително и се размърда неспокойно, докато наблюдаваше как майка му сгъна едно писмо с треперещи ръце и го пъхна в плик.
— Може ли да му имаме доверие? — попита тя Несим. Би го зашлевила през устата, ако й бе отвърнал „не“. Лейла просто копнееше да чуе името му произнесено още веднъж. Въпросът й бе подбуда, нищо повече. Несим целуна ръката й, а Наруз пак завидя на царедворската му усмивка, когато й рече:
— Ако не на него, на кого друг бихме могли да имаме доверие?
Като момиче Лейла беше и красива, и богата. Дъщеря на жена интелектуалка, изучена в манастир и същевременно с безупречни светски обноски, тя беше една от първите коптски жени, която захвърли фереджето и се записа да учи медицина против волята на родителите си. Но ранният й брак с мъж, много по-възрастен от нея, сложи край на пътуванията й по широкия свят, където способностите й можеха да й осигурят достойно положение. Ала и самото египетско общество беше настроено зле към свободолюбивите жени и тя се видя принудена да пожертва кариерата си в името на един съпруг, от когото се възхищаваше, за да заживее в тягостното еднообразие на провинциалния манталитет. Но незнайно как, под всичко това продължаваше да тлее предишният й плам. Беше успяла да запази интересите и приятелите си, посещаваше Европа веднъж на две-три години, беше се абонирала за списания на четири езика. Умът й израстваше в усамотение, обогатен от книги, които можеше да обсъжда единствено чрез писма до приятели в отдалечени краища на света и които можеше да чете в уединението на харема12. После се появи Маунтолив, а известно време след това съпругът й почина. Беше свободна и щастлива на прага на един нов свят, който се откриваше пред нея без други задължения, освен двама отгледани сина. В продължение на цяла година се колеба между Париж и Лондон — като столица на бъдещия си живот, и докато се колебаеше, изгуби всичко. Красотата й, на която дотогава не обръщаше особено внимание, както правят истински красивите, бе поразена от конфлуираща вариола, която разми изящните черти на лицето й и остави единствено прекрасните очи на египетска пророчица. Ужасното черно фередже, което доскоро смяташе за символ на покорство, сега се превърна за нея в убежище, където можеше да прикрие развалините от една изключителна хубост, на която всички край нея се бяха възхищавали. Не й стигна кураж да тръгне да разхожда сипаничавото си лице из столиците на Европа, понасяйки безмълвните съболезнования на приятели, които още я помнеха такава, каквато е била. Най-безцеремонно обърна гръб на всичките си възможности и реши да остане до края на живота си във фамилните имения и да се забули в пълно уединение. Единствената й връзка със света останаха писмата и четенето на книги, единствената грижа — двамата й сина. Така неспокойните й страсти бяха канализирани в това едничко поле на изява. Цял един свят от нови отношения трябваше да бъде завладян и тя се нагърби със задачата с решителността на мъж. Лошо здраве, самота, отегчение — посрещна ги едно по едно и ги победи — напълно оттеглила се от света като детронирана императрица, хранеше своята змия и пишеше своите безкрайни писма, пропити с живото остроумие на един скрит зад фереджето живот, който продължаваше да искри само в черните й, пълни с младежки дух очи.
12
Тук, както и по-нататък в текста, думата „харем“ е използвана в смисъл на онази част от ориенталската къща, която е определена само за жени. — Б.пр.