После двамата братя се върнаха в къщата с нейните прохладни, но прашни стаи, чиито стени бяха обкичени с килими и везани ковьорчета, претъпкани с гигантските туловища на овехтели мебели, инкрустирани с бронз и слонова кост, от онези, дето се срещат в едновремешните египетски къщи. Сърцето на Несим се сви при вида на тази грозотия — старомодно обзавеждане от времето на Втората империя с нейния ревниво пазен порядък. Според обичая икономът бе спрял всички часовници. Това, на езика на Наруз, означаваше: „Престоят ти тук е кратък, затова нека нищо не ни напомня за бързо отлитащите часове. Бог е създал вечността. Нека напълно се отървем от деспотизма на времето.“ Тези древни традиционни любезности разчувстваха Несим. Дори примитивните санитарни условия — липсваха бани и тоалетни — му изглеждаха в реда на нещата, въпреки че умираше за топла вода. Самият Наруз спеше гол и през зимата, и през лятото. Миеше се на двора — един слуга му поливаше с глинена кана. Вътре в къщата обикновено носеше стар син сюртук и турски чехли. Пушеше тютюн с наргиле, дълго колкото мускет.
Докато по-големият брат разопаковаше дрехите си, Наруз бе приседнал в крайчеца на леглото и четеше документите, които Несим бе донесъл в ръчното си куфарче, като замислено и съсредоточено ги изучаваше, защото се отнасяха до машините, с помощта на които възнамеряваше да продължи и дори да засили борбата си с мъртвата земя. Представяше си как цяла армия от дървета и храсти напредва в строен ред срещу пустошта — рожкови и маслини, лозя и хинап, шамфъстък, праскови, кайсии, които разстилат навред зелените цветове на живата свежест в тези прашни безлюдни селения, задушени от морската сол. Гледаше някак похотливо машините, изрисувани в лъскавите брошури, които Несим му бе донесъл, нежно ги докосваше с пръсти, а във въображението му бълбукаше сладката вода от помпите, които щяха да прецеждат солената, дето нахлуваше в речното устие, да събужда земята за живот, да подхранва зажаднелите корени на дърветата. Джебел Марют, Абусир — умът му се понесе като лястовица над дюните към самото сърце на Содената пустиня и мислено я покори.
— Пустинята — рече Наруз. — Между другото утре ще дойдеш ли с мен до шатрите на Абу Кар? Обещали са ми един арабски жребец, който искам сам да обуча. Удобен повод да се поразходим.
Несим веднага се зарадва на тази възможност.
— Да — отвърна той.
— Ама рано — додаде Наруз. — И тогава ще минем през маслинената плантация, за да видиш как вървят нещата там. Какво решаваш, ще дойдеш ли? Хайде, моля те! — И той стисна ръката му.
— Откакто въведохме тунизийското chimlali, нямаме нито една жертва. О, Несим! Защо не останеш при нас? Мястото ти е тук.
Както винаги, и Несим искаше същото. Тази вечер двамата вечеряха според старите обичаи — така различни от циничния лукс на александрийските норми, — като взеха по една кърпа от масата и излязоха на двора, за да изпълнят онази претенциозна церемония по измиването на ръцете, която предшества всяко сядане на трапезата по тези места. Двама души от прислугата им поливаха, а те стояха един до друг и си миеха ръцете с жълт сапун, после ги изплакнаха с портокалова вода. След това се върнаха на масата, където единственият им прибор бе дървена лъжица за супата — иначе, както става на село, разчупваха хляба с ръце и го топяха в чиниите със сготвени мръвки. Лейла винаги ядеше сама в женската част на къщата, а този път си легна рано, за да могат двамата братя да вечерят насаме. Необезпокоявани от никого, бавно и спокойно, те продължиха да се хранят с дълги паузи между отделните ястия. Наруз успешно се справяше с ролята си на домакин, като избираше най-хубавите хапки и ги слагаше в чинията на Несим, отчупваше най-крехкото месо от пилето и пуйката със силните си ръце и го поставяше пред своя гостенин. Най-накрая, когато бяха поднесени захаросаните ядки и плодовете, те пак излязоха при строените отвън слуги и отново си измиха ръцете.
Междувременно масата бе прибрана и вдигната, за да се отвори повече място, тъй като старомодните дивани трябваше да бъдат изнесени на балкона. Там бе наредено и всичко, необходимо за пушене — наргилетата с дълги чибуци, любимият тютюн на Наруз, както и едно сребърно блюдо с благоухания. Двамата останаха в мълчание известно време, докато сърбаха кафето. Несим бе изул чехлите си, бе седнал по турски с подпряна в ръце брадичка и се чудеше как да съобщи своята вест — женитбата, мисълта за която все го човъркаше и не му даваше покой; чудеше се дали честно да сподели мотивите си за избора на съпруга от друга вяра. Нощта бе тиха и бездиханна, а въздухът току донасяше мириса на магнолиев цвят и току облъхваше свещите, чийто пламък се огъваше в грациозен танц; нерешителността продължаваше да го яде отвътре.