Выбрать главу

Сега вече всички яздеха вкупом към шатрите на шейха по дюните, набраздени от прясно навят пясък, през миражи от пасбища, които само дъждоносните облаци можеха да си представят, докато най-накрая стигнаха до мястото, до малкия кръг от шатри — райското убежище на мъжествеността, измислено от мъже, чиито детски спомени са били толкова страшни, че по необходимост е трябвало да си създадат един по-скромен рай, в който да пазят зародиша на собствената си раса; в това малко конусовидно скривалище се е родило първото дете, първата интимност на човешката целувка… На Несим болезнено му се прииска да можеше да рисува като Клия. Глупави мисли, при това неуместни.

Шатрите на шейха бяха просторни, покриваха площ от близо две хиляди квадратни фута, имаха платнище, изтъкано от козя козина с едри бодове в черно, зелено, кафяво и бяло. Дълги пискюли висяха от краищата и се полюшваха на вятъра.

Шейхът и неговите синове, строени като колода от карти за игра, ги очакваха да ги удостоят с обичайните поздрави, на които Наруз, слава богу, знаеше отговорите. Самият шейх ги отведе до една палатка и им каза:

— Това е вашата къща; чувствайте се като у дома си. Ние сме ваши слуги. — А зад него се тълпяха водоносците, за да им измият ръцете, краката и лицата, изсъхнали и напукани от пътуването. Полегнаха за около час в кафявия мрак, защото навън зноят беше в разгара си. Наруз се просна върху възглавниците с разперени ръце и крака и захърка, докато Несим придремваше на пресекулки, като от време на време отваряше очи и неспокойно го наблюдаваше — онзи здрав сън, който винаги ни спохожда след физическо изтощение. Замисли се върху грозотата на брат си — прекрасните бели зъби, които се подаваха през розовия процеп на горната му устна. Докато си почиваха, някои от вождовете на племето току влизаха безшумно, събуваха си обувките на входа на палатката и отиваха да целунат ръката на Несим. Всеки промърморваше шепнешком една-единствена дума за добре дошъл: махуба.

Късно следобед Наруз се събуди и извика да му донесат вода, за да се наплиска, както и чисти дрехи, които му бяха поднесени лично от най-големия син на шейха. Той излезе навън, в ослепителния блясък на деня, и рече:

— А сега да изберем жребчето. Може да ни отнеме час-два. Нали нямаш нищо против? Само дето ще позакъснеем. — Наизвадиха възглавници и ги сложиха на сянка. Несим се излегна с удоволствие, за да наблюдава брат си, който прекоси горещия пясък и се отправи към група жребчета, изведени специално за него, за да си избере едно от тях.

Малките кончета, които подтичваха грациозно и невинно, мятайки глави и гриви, му заприличаха на „пенливите вълни на юнско море“, както гласеше една мъдрост. Изпънат като струна от мерак, Наруз ги приближи и спря да ги огледа. След това извика нещо и един мъж дотича с поводи и мундщук.

— Белият! — провикна се той дрезгаво и синовете на шейха му отвърнаха нещо, което Несим не успя да разбере. Наруз се обърна, сви глава между раменете, после пъргаво и безшумно се шмугна сред младите животни и само след миг вече бе яхнал бял жребец, като преди това с едно-единствено почти незабележимо движение бе успял да му нахлузи юздата.

Митичното същество се вцепени, лъскавите му черни очи се разтвориха широко, сякаш се мъчеше да отгатне намеренията на непознатата тежест върху гърба си, после тромави тръпки пробягаха по тялото му — приливите на паниката, която присъства неизменно при всеки сблъсък на двата свята — човешкия и животинския. Кон и ездач, дълбоко замислени, се вкамениха, сякаш позираха за статуя.

После животното изцвили гърлено, уплашено, разкърши се и направи десетина странни, сковани, изгърбени като дъга подскоци във въздуха, подобно на механична играчка, и всеки път се приземяваше, като яростно зариваше предните си нозе в пясъка. Неистовото му мятане обаче не успя да хвърли Наруз на земята, той само се приведе напред и изръмжа нещо в ухото му, от което конят като че побесня още повече, защото се понесе в нервен, отривист и неуверен галоп, като ту се въртеше в нескончаеми завои, ту свеждаше ниско глава, ту непокорно скачаше във въздуха с превити крака. Най-накрая двамата поеха бавно в кръг около шатрите, после се върнаха при тълпата от араби, които се бяха насъбрали пред входа на главната шатра и наблюдаваха мълчаливо. Бедното същество сякаш изведнъж осъзна, че една голяма част от живота му — може би неговото детство — си отива безвъзвратно, изстена шумно и отведнъж се впусна в дълъг, уморителен, вихрен галоп, така типичен за породата му, устреми се като летяща стрела да прониже небето, понесе се сред дюните със своя ездач, който здраво го стискаше между яките си бедра — като че бе закован за него, — двамата бързо се умалиха и изчезнаха от погледа. Гръмогласен възторжен възглас се разнесе откъм палатките и Несим прие, заедно с изварата и кафето, предназначените за брат му овации.