(Той, разбира се, дори и не подозираше, че Клия ненавижда карнавалите и по това време обикновено си седеше в ателието да чете и рисува.)
Прегърнаха се, разделиха се, а колата на Несим вдигна прах във въздуха и изписа няколко драскулки в зноя, докато бързаше по-скоро да стигне прохладата на крайбрежието. Боен кораб в залива изстреля двайсет и един топовни гърмежа за поздрав, вероятно в чест на някакъв египетски сановник, и експлозиите образуваха перлени облачета, които увиснаха над пристанището, както винаги става през пролетта, потрепериха и смениха цвета си. Морето беше бурно и четири рибарски лодки се бореха с вълните, лавираха между тях и бързаха да се приберат на завет с улова си. Несим спря само веднъж — за да си купи карамфил за бутониерата от един цветар на ъгъла на площад „Саад Заглул“. После отиде в офиса си, след като се отби при едно ваксаджийче да му лъсне обувките. Никога преди градът не му бе изглеждал толкова красив. Седна зад бюрото си и се замисли за Лейла, после за Жюстин. Какво ли щеше да каже майка му за това негово решение?
Същата сутрин Наруз излезе от лятната къща и тръгна да изпълни мисията си; но преди това събра огромен букет цветя от червените и жълтите рози, за да ги нареди във вазите, които стояха от двете страни на портрета на баща му. Майка му беше заспала върху бюрото си, но шумът от вдигането на резето я сепна. Змията изсъска сънливо, после пак отпусна главата си върху пода.
— Бог да те благослови, Наруз — рече тя, като видя цветята, и веднага се изправи, за да изпразни вазите. Щом двамата се заеха да подкастрят и нареждат новите цветя, Наруз побърза да й съобщи новината за предстоящата женитба на Несим. Майка му остана неподвижна доста дълго време, външно спокойна и сериозна, сякаш искаше да се допита до най-съкровените си мисли и чувства.
— Защо не? — рече най-накрая, но повече на себе си, отколкото на него. После повтори фразата, сякаш регулираше височината на гласа си.
Захапа палец, обърна се към по-малкия си син и каза:
— Но ако се окаже някаква авантюристка, която се интересува само от парите му, няма да се съглася. Ще предприема стъпки да я отстраня. Той, така или иначе, не може без моето разрешение.
Наруз възприе думите й като ужасно смешни и ги аплодира с бурен смях. Тя взе косматата му ръка и я притисна между дланите си.
— Ще видиш — каза.
— Моля те, недей.
— Заклевам се, че ще го направя.
Той продължи да се залива от смях и розовият венец на устата му се оголи. Но тя не помръдна, остана замислена, като че заслушана в някакъв свой вътрешен монолог. Разсеяно потупа ръката му, докато той се смееше, и прошепна.
— Тихо, тихо. — После, след дълга пауза, Лейла се обади, като че сепната от собствените си мисли. — И най-странното е, че говоря съвсем сериозно.
— Но на мен няма да разчиташ, чу ли? — каза той, като продължаваше да се смее, ала думите му съвсем не бяха лишени от сериозност. — Не можеш да разчиташ на мен да пазя честта на брат си. — Наруз продължаваше да стои, издут като жаба от собствения си смях, въпреки че изражението на лицето му бе добило съсредоточеност.
„Боже Господи! — помисли си тя. — Колко е грозен.“ И пръстите на ръцете й се плъзнаха под фереджето да опипат грубите белези по собственото си лице; взе да ги натиска навътре, сякаш да ги изглади.
— Добрият ми Наруз — разнежи се тя и прокара пръсти през косата си; чудната поетичност на арабския едновременно го развълнува и успокои. — Добрият ми Наруз, моето гълъбче, моята меденка. Кажи му „да“ и го прегърни от мен. Предай му моето „да.“
Той стоеше неподвижен, като жребец, опиваше се от музиката на гласа й, от ласките на топлата й, гальовна ръка.
— Но му кажи, че трябва да ни я доведе тук, за да я видим.
— Ще му предам.
— Кажи му още днес.
И той тръгна със странната си, скоклива походка към телефона в старата къща. Майка му остана до потъналата в прах маса и на два пъти си промърмори с тих, озадачен тон: „Защо Несим трябваше да си избере еврейка?“