V
Това е, което успях да възстановя от лабиринта на записките, които ми остави Балтазар. „Да си представяш, не значи непременно да измисляш — казва той някъде, — нито пък човек трябва да претендира, че знае всичко, когато тълкува човешките постъпки.“ По-скоро би трябвало да приеме, че те израстват от чувствата, както листата от клончетата. Но възможно ли е да се върне човек назад и от едното да си извлече заключение за другото? Може би един писател е в състояние да направи такова нещо, ако е достатъчно смел, за да попълни празнотите в нашите действия със собствените си тълкувания, и то така, че на очевидните несъответствия да придаде логичен смисъл. Какво става в ума на Несим ли? Това действително е въпрос, който би трябвало да си зададеш.
Или в ума на Жюстин? Човек наистина не знае; единственото нещо, което бих могъл да кажа, е, че мнението им един за друг се променяше обратнопропорционално на уважението им — защото по взаимно съгласие между тях никога не е имало любов, както вече ти разкрих. И толкова по-добре. Но във всичките безкрайни разговори, които съм водил с тях поотделно, не успях да открия ключа към връзката им, за която може да се каже, че претърпя пълен провал — това се вижда с просто око, тя видимо затъва, пропада неизвестно защо. Защитната им окраска обаче бе така вещо изпипана, така съвършена, че успя да измами мнозина, включително и теб. Не споделям и мнението на Лейла, която никога не е харесвала Жюстин. Бях седнал до нея на представянето, което Наруз организира в Абу Гирг по време на мевлида, който всяка година се пада някъде по Великден. Тогава Жюстин вече се бе отказала от своята юдейска религия, за да стане коптка според желанието на Несим. Ала той можеше да се ожени за Жюстин само на скромна церемония, понеже за нея това бе втори брак, и затова Наруз трябваше да се задоволи с един-единствен прием, на който да я представи на голямата къща и нейните обитатели, които винаги търсеше начин да обедини в едно голямо семейство.
Тогава в продължение на четири дни къщата се бе превърнала в огромен лагер с опънати навред шатри и павилиони — застлани с килими, окичени с полилеи и пищна украса. Александрия бе останала без парникови цветя и без градските си знаменитости, защото всички те бяха в Абу Гирг (нищо не предизвиква повече сподавен присмех от една светска сватба), за да поднесат своите благопожелания на Лейла. Местните мудири и шейхове, безброй селяни, сановници от близо и далеч — всички се бяха струпали да присъстват на това голямо забавление. А бедуините, чиито племенни земи граничеха с имението, бяха устроили невероятни изпълнения с коне, галопираха в кръг около къщата и стреляха, сякаш Жюстин беше млада булка и девственица. При това положение можеш да си представиш усмивките на Атена Траша и на семейство Червони! Пристигна и старият Абу Кар, изкачи стъпалата на къщата с белия си арабски жребец и нахлу в залата с букет цветя.
Що се отнася до Лейла, тя нито за миг не свали умните си очи от Жюстин. Следеше я внимателно, сякаш изследваше важна историческа личност. „Прекрасна е, нали?“ — подхвърлих аз, след като проследих погледа й. Лейла се обърна рязко като подплашена птичка, изгледа ме и отново се съсредоточи върху обекта на своето изследване. „Балтазар, с теб сме стари приятели и мога да споделя. Тъкмо си мислех, че тя изглежда така, както изглеждах и аз на младини, което значи, че е авантюристка; като малко черно змийче се е навила на кравай в самата сърцевина на живота на Несим.“ Аз й възразих съвсем формално, Лейла обаче впи продължителен поглед в очите ми и после тихо изхихика. Следващите й думи ме поразиха. „Да, тя е точно като мен — безмилостно преследва удоволствията, ала в същото време е суха и безплодна — цялото й мляко се е превърнало във властолюбие. Приличаме си с нея и по още нещо — нежна и мила, тя е жена само за истински мъж. Мразя я, защото е като мен, разбираш ли? И се страхувам от нея, защото ще може да чете мислите ми.“ И Лейла се разсмя. „Скъпа моя — провикна се към Жюстин, — ела насам и седни до мен.“ И бутна пред лицето й единствените бонбони, които сама ненавиждаше — захаросани виолетки. Видях как Жюстин ги прие с едва прикрито отвращение, защото и тя ги мразеше. Така двете останаха седнали една до друга — сфинксът с фередже и сфинксът без фередже — да ядат захаросаните виолетки, които не можеха да понасят. С удоволствие се загледах в тях — жени в най-оголения си, примитивен вид. Но не мога да се закълна във валидността на моите преценки. Ние всички си съставяме мнение един за друг и често грешим.