Най-любопитното обаче беше, че въпреки тази антипатия — човек би казал антипатията на сродните души — между двете жени най-неочаквано се появи и странна симпатия, от онзи вид, когато разпознаваш себе си в другия. Например, след като най-накрая Лейла се реши на среща с Маунтолив, това стана тайно от всички, а виждането бе уговорено от Жюстин. Именно Жюстин ги събра — и двамата с маски — по време на карнавала. Поне така дочух аз.
Що се отнася до Несим, с риск да опростя нещата прекалено много, бих казал следното: в своето простодушие той не успя да разбере, че е невъзможно да живееш с една жена, без макар и малко да се влюбиш в нея, и че чувството за притежание съставлява деветдесет процента от ревността. Той беше учуден и ужасен от силата на собствената си ревност към Жюстин и най-чистосърдечно се опита да я замени с нещо крайно непривично за него — равнодушието. Истинско или престорено? Това не знам.
И тогава, ако погледнем от обратната страна на медала, бих казал, че онова, което най-много и най-неочаквано за самата нея раздразни Жюстин, бе, че договорът за съпружество, който бе сключила така рационално, с хладен ум и най-вече на ниво финансова сделка, се оказа далеч по-обвързващ от брачната халка. Защото жената никога не се замисля (особено ако страстта го забранява), щом има възможност да изневери на съпруга си; но това, да изневериш на Несим, приличаше по-скоро на кражба, все едно да задигнеш пари от чекмеджето му. Какво ще кажеш, а?
Самият аз имах усещането (с твое позволение, Балтазар), че Жюстин постепенно осъзна съществуването на нещо дълбоко прикрито в характера на този самотен и нежен страдалец; по-точно една ревност, която ставаше още по-ужасна и несъмнено по-опасна, по простата причина че никога не намираше отдушник. Понякога… но тук има опасност да разкрия тайни, които Жюстин бе споделила с мен по време на нашата така наречена любовна връзка, която ме бе наранила толкова силно и в която, както разбирам чак сега, тя просто ме бе използвала като прикритие за някои свои действия. Описвал съм на други места как се развиха събитията тогава; но ако трябва да разкрия сега всичко онова, което по нейните думи бе истината за Несим, рискувам, първо: да изложа неприлични за читателя факти и всъщност да злепоставя самия Несим; и второ: вече не съм така сигурен в относителната истина на всичко онова, защото нищо чудно да е било част от някакъв огромен замисъл с цел измама! Според мен дори тези съмнения („научените важни уроци“ и т.н.) са обагрени от отблясъците на главния въпрос, повдигнат в Междуредието. „Истината е онова, което най-много си противоречи!“ Какъв фарс е животът!
Ала твърденията му за ревността на Несим трябва да са били верни, защото самият аз живях известно време в нейната сянка и няма никакво съмнение за въздействието й върху Жюстин. Още от самото начало тя разбра, че я следят, че я държат под око, което, естествено, я накара да се почувства зле, в несигурност; една несигурност, която ставаше още по-ужасна, поради факта че Несим никога не говореше открито за това. Подозрението легна като невидимо бреме върху всяка нейна забележка, дори най-обикновената, върху най-невинните й разходки след вечеря, като я преследваше неизменно, променяйки цвета на всяко изживяване. Той седеше сред високите свещи, усмихваше й се мило, докато в същото време умът му се терзаеше от кошмарите на една безмълвна инквизиция. Така поне твърдеше тя.
Най-простите и искрени действия — едно отиване до градската библиотека например, разходка по магазините или бележка, оставена за нея — се превръщаха в зловещи загадки в очите на ревността, в основата на която се криеше не друго, а неговата емоционална импотентност. Несим се разкъсваше от нейните изисквания; тя се разкъсваше от пламъчетата на съмнението, които блещукаха в погледа му, дори от нежността му — трогателната нежност, с която слагаше наметката върху раменете й. Сякаш мяташе примка около шията й. По един доста странен начин тези техни отношения повтаряха като ехо психоанализираната връзка, описана в „Нрави“ от нейния първи съпруг, където за всички герои Жюстин бе по-скоро медицински случай, отколкото жив човек, преследван до влудяване от неуморните тягостни въпроси на онези, които никога не знаят кога да престанат да човъркат в раната. Така или иначе, тя беше попаднала в капан и в това нямаше никакво съмнение. Мисълта отекваше в ума й като смях на побъркан. И аз го чувах, че продължава да кънти.
Така двамата живееха един до друг, като спринтьори в безпогрешен синхрон, демонстрирайки на цяла Александрия съвършения модел на връзка, на която всички завиждаха, но никой не можеше да й подражава. Несим беше снизходителен, отстъпчив, любещ съпруг, а Жюстин — красива, доволна и гледана жена.