И в прекрасно разположение на духа той се понесе по плиткото течение на собствената си река от преживявания, а аз излязох на балкона да съзерцавам смрачаващото се небе над пристанището и да послушам сърдития вой на корабните сирени, които само подсилваха нашата самота тук, нашата изолация от топлия Гълфстрийм на европейската чувствителност и цивилизация. Всички пътища ни отвеждат встрани от нея, към Мека или към непонятната пустиня и единствената опора тук на този бряг, от тази страна на Средиземно море е градът, който, по стечение на обстоятелствата, населяваме и ненавиждаме, който заразяваме със собственото си самопрезрение.
И тогава зърнах Мелиса, която вървеше по улицата, и сърцето ми се сви от мъка и радост. Прибрах се и отидох да й отворя вратата.
Тези тихи меланхолни дни на острова са в пълен синхрон с мислите и чувствата на човек, който обикаля сам пустите плажове и всеки ден изпълнява еднообразните задължения на едно домакинство, в което няма майка. Сега обаче, където и да отида, каквото и да правя, нося в ръка голямото Междуредие — когато готвя, когато уча малката да плува или цепя дърва за огнището. Този плод на моето въображение продължава да живее като проекция на белия град с перлените небеса, които само напролет се назъбват от щръкналите минарета и ятата гълъби, запърхали в облаци от сребро и аметист; където тъмнозеленият мрамор на пристанищните води отразява като в огледало зурлестите носове на чуждоземни бойни кораби или пък поглъща мастилените им силуети, като ги облизва на приливи и отливи, подобно на езиците на секти и раси, над чието неспокойно съжителство железните им корпуси са дошли да патрулират, символизирайки западното съзнание, чиято сила е олицетворена в стомана — зловещата проповед на оръдията на фона на жълтеникавата повърхност на езерото, и градът, който призори разцъфва като роза.
Втора част
VI
„Пърсуордън! — пише Балтазар — Няма да кажа, че не си справедлив към него, а само това, че не си успял да го възкресиш върху твоите листове, няма го онзи човек, когото аз познавах. Той, изглежда, си е останал загадка за теб. (Очевидно да уважаваш гения на един човек, не стига, трябва малко и да го обичаш, нали?) Може би причината е завистта, която споменаваш, че те е направила сляп за неговите качества, но позволи ми да се съмнявам; на мен ми се струва, че е много трудно да завиждаш на толкова праволинеен и целенасочен човек, при това истински глупак в много отношения, което, от друга страна, го прави доста оригинален тип (например: парите го ужасяваха). Признавам, че лично аз винаги съм го смятал за велик — въпреки че и досега, до ден-днешен, не съм прочел нито една негова книга, нито дори последната му трилогия, която вдигна толкова шум по света, макар пред хората винаги да съм се преструвал, твърдейки обратното. Попрочитал съм оттук-оттам. Това ми стига.
Ето защо тук съм нахвърлял няколко бележки за него, не за да ти противореча, умнико, а само за да ти дам възможност да сравниш два толкова различни портрета. Но ако ти грешиш в представата си за него, знай, че не по-малко от теб греши и Помбал, който винаги е ценял чувството му за humour noir18, така скъпо на френското сърце. У Пърсуордън обаче нямаше жлъч и неговото отегчение от света бе истинско; неговата жестокост на думи се дължеше на неприкритата му откровеност и на малко дебелашкото му чувство за хумор. Според мен Помбал така и не успя да преглътне прякора Брадатия препуциум, който му лепна Пърсуордън; прощавай, но и ти не успя да преглътнеш критичните забележки на Пърсуордън по отношение на твоите романи. Спомняш ли си? «В тези книги се прокрадва някаква мрачна и доста странна жестокост — една липса на човечност, която в първия момент ме озадачи».
После обаче си дадох сметка, че това просто е начинът, по който един сантиментален човек прикрива собствената си слабост. В този случай жестокостта се явява обратната страна на сантименталността. Той наранява, защото се бои сам да не се размекне.“ Разбира се, ти си прав, като твърдиш, че Пърсуордън презираше твоята любов към Мелиса — прякорът, който ти измисли, сигурно също те е обиждал (Удовлетвореното желание). „Ето го Желанието, мъкне се с мръсния си шлифер.“ Глупава шега, знам. Но всичко това беше някак сюрреалистично.