Днес съм се разровил в едно чекмедже, пълно със стари спомени и бележки, и се опитвам да поразсъждавам за Пърсуордън върху белия лист; почивен ден е и клиниката е затворена. Знам, това е опасно занимание, но може би ще успея да отговоря на един въпрос, който би трябвало да зададеш и на себе си, след като прочетеш първите страници на това Междуредие: „Как са могли Пърсуордън и Жюстин…?“ Вече знам.
Той и преди е бил в Александрия на два пъти, преди да срещне всички нас, а веднъж е прекарал и цяла зима в Мазарита, където е работил върху една от своите книги: последния път обаче беше дошъл да изнесе кратък курс лекции в ателието и тъй като Несим, аз и Клия бяхме в управителния съвет, просто нямаше как да избегне онази страна на живота в града, която най-много го радваше и най-много го потискаше.
Най-добре си спомням физическите му особености. Беше светъл, среден на ръст със здраво, силно телосложение, но не набит. Кестенява коса и мустачки — много тънки. Изключително добре поддържани ръце. Приятна усмивка, въпреки че когато не се усмихваше, лицето му добиваше насмешливо и малко нахално изражение. Очите му имаха цвят на лешник и бяха най-хубавото нещо в него — проникваха надълбоко в чуждите погледи, в чуждите идеи, и то прямо, искрено, ала със страховита проницателност. Носеше се небрежно, но винаги беше безупречно чист; ненавиждаше мръсни нокти и мръсни яки. Нищо че дрехите му понякога бяха изцапани с петна от червено мастило, с което обикновено пишеше. Това е!
Ако питаш мен, аз твърдя, че именно чувството му за хумор бе онова, което го разграничаваше от останалия свят, което го караше да се затвори в себе си, или пък беше открил безполезността да имаш мнение и в резултат на това беше придобил навика да казва точно обратното на онова, което мисли. Той беше хуморист и затова често изглеждаше, че нарушава добрия тон; оттук и типичното му двусмислие, и демонстративното лекомислие, с което се отнасяше към сериозни неща. Подобно съчетание от клоунско поведение с каменно лице слага знак върху всеки разговор, независимо от темата. Безпардонните му забележки оставаха отпечатъци като котешки лапи в масло. На всички глупости отвръщаше с една-единствена дума „квач“.
Според мен Пърсуордън вярваше, че успехът е присъщ на величието. Затова липсата на финансов успех (противно на онова, което мислиш, той не можа да забогатее от творчеството си, а малкото, което припечелваше, изпращаше веднага на жена си и двете си деца в Англия) го караше да се съмнява в собствените си възможности. Сигурно е трябвало да се роди американец. Не знам.
Спомням си, като отидохме да го посрещнем на пристанището заедно със задъхания Кийтс, който държеше да го интервюира. Обаче закъсняхме и когато го открихме, попълваше имигрантски формуляр. В графата „религия“ написа „Протестант — единствено в смисъл че протестирам“.
Заведохме го да пийнем по нещо, за да може Кийтс да си зададе въпросите на спокойствие. Клетото момче бе ужасно смутено и объркано. Пърсуордън си имаше една много особена усмивка, предназначена специално за пресата. Още пазя снимката, която Кийтс му направи онази сутрин. Усмивката му беше като замръзнала върху лицето на мъртво бебе. По-късно започнах да я разпознавам и знаех, че означава само едно: Пърсуордън се готви да извърши поредното, облечено в сарказъм изстъпление срещу общоприетите правила на добрия тон. И забележи, в тези случаи не се опитваше да забавлява никой друг освен себе си. Кийтс пухтеше и се потеше, мъчеше се да изглежда „откровен“, като човек, който си е направил проучванията, ала напразно. След това го помолих да ми даде екземпляр от интервюто, което бе написал на машина. Подаде ми едно от копията под индиго с озадачен вид, като ми обясни, че липсвал моментът на „новина“. Пърсуордън беше говорил неща от рода на: „Задължение на всеки патриот е да мрази родината си творчески“ или „Англия има въпиеща нужда от публични домове“; това последното беше шокирало Кийтс и той го бе попитал нима смята, че „необузданата разпуснатост“ ще донесе нещо добро на старата Англия. Нима Пърсуордън се мъчи да подкопае основите на религията?
Дори и сега, докато пиша, виждам лукавата физиономия на моя приятел, който отвърна с престорено шокиран тон: „За бога, не! Просто искам да се сложи край на жестокостта спрямо децата, което е една от най-ужасните черти на английския начин на живот, както и на робската преданост към домашните животни, която граничи с порнографско неприличие.“ Кийтс едва преглътна тези коментари, докато трескаво драскаше стенографските си точки и чертички и току забелваше очи, а Пърсуордън стоеше, вперил ласкав поглед в далечния хоризонт. Но ако за журналиста тази размяна на мнения бе загадъчна, той се озадачи два пъти повече от отговорите му на чисто политическите въпроси. Например като попита Пърсуордън какво мисли за конференцията на арабския комитет, която трябваше да се открие в Кайро същия ден, той отвърна: „Когато англичаните разберат, че не са прави, те веднага започват да хленчат и да лицемерят.“ — „Означава ли това, че сте критично настроен към английската политика в конкретния случай?“ — „Разбира се, че не. Нашите държавници са винаги безупречни.“ Кийтс изпухтя безпомощно и прекрати с политиката. На въпроса: „Възнамерявате ли да творите, докато сте тук?“ Пърсуордън отговори: „Ако ми бъдат отказани всички други начини за самоудовлетворяване, да.“