След като се разделихме с Пърсуордън, клетият Кийтс продължи да размахва пред лицето си лист хартия с надеждата да разхлади пламналото си чело и рече: „Хапливо копеле е тоя тип, нали?“ Истината обаче е, че той изобщо не беше такъв. Ала къде другаде може истински мислещият човек да намери убежище от така наречената наша действителност и да се защити от повсеместната глупост, ако не в редовното упражняване на витиевати двусмислици? Отговори ми. Особено пък един поет. Веднъж ми каза: „Поетите не говорят сериозно, когато се впускат да разсъждават за идеи и хора. Те гледат на тях, както пашата гледа на своя богат харем. Жените в него, разбира се, са много привлекателни. Там са, за да бъдат използвани. Но при тях въобще не стои въпросът дали са истински или фалшиви, нито пък дали имат душа. По същия начин и поетът поддържа свежия си поглед върху света и тогава всичко му изглежда чудесно. Точно това е имал предвид Наполеон, когато е казал, че поезията е science creuse19. От своя гледна точка е бил съвсем прав.“
Живият му ум съвсем не беше злъчен, въпреки че преценките му звучаха язвително. Виждал съм го да се трогва до сълзи, когато ми описваше страдащия от слепота Джойс и болестта на Д. Х. Лорънс — чак ръцете му се разтрепериха и лицето му пребледня. Веднъж ми показа едно писмо от Д. Х. Лорънс, в което пишеше: „У теб усещам нещо като вродено богохулство — почти омраза към нежно покълващия живец на нещата, към черните богове, които ни обладават…“ Той се изсмя. Много обичаше Лорънс, но без да се замисли, му отвърна със следната картичка: „Скъпи ми Д.Х.Л. Почти без преклонение — знай, аз само се опитвам да не подражавам на навика ти да издигаш Тадж Махал около нещо толкова просто, колкото е едно добро е…е.“
Веднъж каза на Помбал: „An fait l’amour pour mieux refouler et pour decourager les autres“20. После добави: „Трябва да поработя върху моя хандикап в голфа, никак не ми е добър.“ На Помбал винаги му трябваха няколко минути, преди да се съвземе от тези non-sequiturs21. „Quel malin, ce type-la.“22 — промърморваше той под носа си. Тогава, чак тогава Пърсуордън си позволяваше да се изсмее — след като вече е отбелязал точка в своя полза. Двамата бяха чудесна двойка и често се заливаха, при това здравата.
Помбал не беше на себе си след смъртта му — направо съсипан. Скри се от очите на света и две седмици не стана от леглото. Не можеше да говори за него, без да му се насълзят очите; това, разбира се, го вбесяваше. „Никога не съм предполагал, че толкова много обичам този непрокопсаник“ — току повтаряше… Чувам как Пърсуордън би се изсмял ехидно на това. Не, не си прав за него.
Публичните му сказки бяха пълен провал, както сигурно си спомняш. След време открих защо. Защото ги четеше от една книга. Това не бяха негови лекции! Но веднъж, когато го заведох в еврейското училище, за да поговори на децата от литературния кръжок, той беше неузнаваем. Започна, като им показа няколко фокуса с карти за игра, после поздрави носителя на литературната награда, като го накара да прочете пред всички своето отличено есе. След това продиктува на децата три неща, които да си запишат в тетрадките, защото един ден биха могли да им помогнат, стига да не ги забравят дотогава. Ето кои бяха те:
1. Всяко от нашите пет сетива съдържа по едно изкуство.
2. По въпросите на изкуството трябва да се съблюдава голяма дискретност.
3. Творецът трябва да улавя всеки полъх на вятъра.
После извади от джоба на шлифера си голям плик с бонбони, на които всички се нахвърлиха, начело с него, и така приключиха най-приятния си час по литература в това училище.