Той имаше някои детински навици, например да си бърка в носа и да си събува обувките под масата в ресторанта. Спомням си стотици срещи, на които е разведрявал атмосферата с естественото си държане и с чувството си за хумор, но тъй като никого не щадеше, непрекъснато си създаваше врагове. Веднъж бе написал на своя любим Д.Х.Л.: „Учителю, учителю, внимавай какви ги вършиш. Никой не може да остане бунтовник вечно, без да се превърне в автократ.“
Когато искаше да даде мнение за някоя нескопосна творба, заявяваше с тон на най-сърдечно одобрение: „Много ефектна.“ Това беше неговата поза. Той не се интересуваше чак толкова от изкуство, та да иска да спори с другите („псета, тръгнали да душат кучка, която обаче е твърде дребна, за да я яхнат“), затова само повтаряше: „Много ефектна.“ Веднъж, когато беше пиян, добави: „Ефектното в изкуството е онова, което сграбчва чувствата на публиката, без да я нахрани със стойности.“
Разбираш ли? Кажи, разбираш ли?
Всичко това действаше на Жюстин като мощна стрелба с едри сачми, която бомбардираше сетивата й, и за пръв път от много години тя успя да изживее нещо, което смяташе, че никога повече няма да й се случи: смях, непресторен смях. Представи си само какво е това за един възвишен дух! „Що се отнася до Жюстин — веднъж, когато беше пиян, Пърсуордън сам подхвана темата — според мен тя е като стар досаден сексуално-пропускателен пункт, през който, както изглежда, всички ние е трябвало да си минем по реда — същинска лисица е тази александрийска Венера. Господи, каква жена щеше да бъде, само ако можеше да се държи естествено и да не страда от угризения! Тогава щях да я препоръчам направо за Пантеона, но как да я изпрати човек там само с някаква препоръка от местните равини — сбирщина фанатизирани старозаветници. Какво ще каже на това старият Зевс?“ В този миг забеляза укорителния ми поглед, защото не бях съгласен с тези жестоки и несправедливи думи, и добави леко засрамен: „Съжалявам, Балтазар. Аз просто не смея да я взема на сериозно. Някой ден ще ти кажа защо.“
Самата Жюстин ужасно искаше да го вземе на сериозно, но той просто не беше човек, който буди съчувствие, нито желание да споделиш самотата му, от която черпеше цялото си самообладание и хладнокръвие.
Докато самата Жюстин, нали знаеш, не понасяше самотата.
Спомням си, че веднъж Пърсуордън трябваше да изнася лекции в Кайро пред няколко общества, свързани с нашето Общество на изкуствата, и Несим, който беше зает, помоли Жюстин да го закара с колата. Така двамата се бяха озовали заедно в пътуване, което хвърли абсурдна сянка върху една любовна връзка, подобно на блед пейзаж, като че възпроизведен от находчив магически фенер — дело, колкото и да е странно, съвсем не на Жюстин, а на един далеч по-голям злосторник: самия романист. „Бяхме като същински Пънч и Джуди!“23 — мрачно заключи Пърсуордън след това.
По онова време той беше погълнат изцяло от романа, който пишеше, и както винаги, откри, че всекидневният му живот по някакъв особен начин започва да следва кривата на фабулата в собствената му книга. Обясни си го, като заяви, че всяка концентрация на волята измества живота (водата от ваната на Архимед) и го стеснява само в една посока. Беше твърдо убеден, че действителността винаги се мъчи да подражава на човешкото въображение, от което е сътворена. Това стига, за да ти подскаже, че под клоунското му поведение се криеше сериозен човек с разумни идеи и убеждения. Но през деня, за който говоря, освен всичко друго, бе и попрекалил с пиенето, както правеше често, когато работеше. В паузите между две книги обаче не близваше алкохол. Настанен в просторната кола до нея, до една красива жена — смугла, изписана, с огромни очи, сякаш горда фигура върху вирнатия нос на древен егейски кораб, той се почувствал като че книгата е легнала под истинския му живот подобно на лист хартия, покрит със стоманените стружки на преходни събития, които бързо се раздвижват под привлекателната сила на магнита, както в онзи до втръсване познат опит, дето всички сме го правили в училище.
И обърни внимание, той никога не флиртуваше; това, че се бе пуснал на Жюстин, е било само колкото да експериментира с още няколко реплики и пози, да се увери в правотата на някои свои заключения, до които бе стигнал в романа си, преди да го изпрати в печатницата, така да се каже. След това, не ще и дума, Пърсуордън се разкайваше жестоко за тази си волност. По това време се опитваше да избяга от абсурдния диктат на прозаичното повествование: „Той каза“, „Тя рече“, „Той я изгледа многозначително, протегна ръка, вдигна уморено глава и т.н.“ Възможно ли е, дали би успял да изгради образа без помощта на подобни подпори? Това го занимавало, докато седял и размишлявал върху пясъка. („Миглите й леко докоснали лицето му“. Merde alors!24 Той ли го е написал?) Гъстите черни мигли на Жюстин бяха като… какво? Виж, целувките му били наистина топли и страстни, обаче доста разсеяни, защото въобще не били предназначени за нея. (Един от големите парадокси на любовта. Чувството за собственост и прекаленото вторачване в обекта на желанието са двете най-унищожителни за нея отрови.) Тогава той й обяснил колко е смешна и жалка, но с така подкупващи и трогателни закачки, че тя прихнала да се смее с необуздано, почти греховно облекчение. А от нейна гледна точка: не само кожата и косата му ухаели свежо, но и умеел да прави любов бавно, неумолимо, с лишена от всякакъв свян предприемчивост; сякаш по този своеобразен начин проявявал истинския си аз. Това възбудило у нея непознато дотогава еротично любопитство. А и нещата, които й наговорил! „Естествено, че съм чел «Нрави» и стотици пъти съм те изтъквал като главната трагическа героиня в романа. Книжката, разбира се, си я бива, написана е от човек, който е роден писател и както е модерно, ухае на потни мишници и белина. Но ти не мислиш ли, че прекалено много се перчиш с нея? Имаш нахалството да ни се пробутваш като ужасно сериозен проблем — по всяка вероятност, защото не можеш да ни впечатлиш с нищо друго. Глупаво е. Или може би това е така, защото евреинът обича наказанието и винаги се връща да си изпроси още, а?“ И съвсем внезапно я хванал здраво отзад за врата и със сила я повалил върху горещия пясък, преди още тя да се усети дали трябва да се обиди или изобщо как да реагира.