Що се отнася до Жюстин, тя била силно изненадана от чувствата, които той успявал да възбуди у нея. Нещо съвсем просто — открила, че любовта й се разпростира и върху неодушевените предмети, свързани с него, като например лулата му от морска пяна с очукана дръжка. Или старата му шапка — безформена и изпомачкана от похода на годините, — която висеше зад вратата като акварелен портрет на самия човек. Открила, че сърцето й се свива при вида на предмети, до които се е докосвал, пък дори и само за да ги изхвърли. С ужас се улавяла как стои като вцепенена и гали старите му тетрадки, сякаш са тялото му, или пък как прокарва пръст по буквите, които бил изписал върху огледалото с четката си за бръснене (от Стендал): „Ако искаш да откриеш неизвестен принцип, трябва да имаш куража да се поровиш в човешката анатомия“ и „Големите души се нуждаят от подхранване.“
Веднъж, отивайки у тях, открила в леглото му проститутка арабка (докато самият той се бръснел в другата стая и си тананикал някаква мелодия от Доницети) и с учудване установила, че не изпитва ревност, а любопитство. Седнала в края на леглото, хванала с две ръце китките на нещастното момиче, притиснала ги с все сила назад към възглавницата и започнала да я разпитва най-подробно какво е почувствала, докато се е любила с него. Разбира се, това ужасно изплашило проститутката. „Не се сърдя — взела да повтаря Жюстин на хленчещото същество, — само съм любопитна да узная. Отговори ми каквото те питам.“
Наложило се да дойде Пърсуордън и да освободи посетителката си. После и тримата седнали на леглото, а Жюстин взела да я тъпче със захаросани плодове, за да я успокои.
Да продължавам ли? Този анализ може да не ти е много приятен, но ако си истински писател, би трябвало да искаш да проследиш нещата до техния завършек, нали така? Всичко това ще ти покаже колко трудно е било за Мелиса…
Той успяваше да я вбеси само защото, без да храни нежни чувства към нея, все пак изпитваше загриженост. Невинаги се правеше на шут и невинаги се дърпаше и именно това имам предвид, когато говоря за неговата откровеност. Раздаваше интелект вместо пари — всъщност беше й разкрил истинската тайна, която се криеше зад загадъчното му поведение. Ще я намериш в една от книгите му. Знам го, защото веднъж Клия ми я цитира като най-дълбокомисленото изказване върху човешките отношения. Една нощ той й казал: „Слушай, Жюстин, аз вярвам, че боговете са хора, и хората — богове; те непрекъснато се намесват един друг в живота си, като се опитват да се изявят един чрез друг — оттук идва и непреодолимото ни объркване, както и усещането ни за възможности, които чувстваме в нас или извън нас… И най-сетне (сега слушай), аз мисля, че много малко са хората, които съзнават, че сексът е духовен, а не физически акт. Тромавото съвкупление на човешки същества не е нищо друго освен биологическата парафраза на тази истина — един примитивен метод, по който умовете се представят един на друг, запознават се и се обвързват. Но за съжаление повечето хора работят само с физическия аспект на този акт, дори не подозирайки за поетическата хармония, на която той така несръчно се опитва да ги научи. Ето защо всичките тези затъпяващи повторения на една и съща грешка ми приличат на зазубрена таблица за умножение и ще си останат такива, докато не си извадиш главата от торбата и не започнеш да разсъждаваш разумно.“
Невъзможно е да се опише ефектът, който въпросните думи имаха върху нея: целият й живот и всичко, което бе извършила в него, изведнъж се откроиха пред очите и с непозната дотогава яснота и тя ги видя от нов ъгъл. Видя го и него в съвършено нова светлина — като човек, когото можеш „да обичаш истински“. Но уви, той вече бе оттеглил своята снизходителна благосклонност към нея…
Когато за втори път заминал за Кайро, предпочел да тръгне сам, а тя — изнервена и неспокойна от неговото отсъствие, направила фаталната грешка да му напише дълго и страстно любовно писмо, в което немного удачно се опитвала да му благодари за приятелството, чийто благотворен ефект върху нея Пърсуордън и не подозирал — нещо, което със същата сила се отнасяло и за любовта му. Той обаче погледнал на писмото като на поредния опит да му се натрапи отново и затова веднага й изпратил следната телеграма. (Те си кореспондираха чрез мен, затова още я пазя.)
„Първо, никой не може да притежава един творец, затова, моля, без илюзии. Второ, каква полза от вярното тяло, щом умът по природа е неверен? Трето, престани да се излагаш с това хленчене — досущ като арабка. Четвърто, неврозата не те извинява. Доброто здраве се постига с битки — водени и спечелени. И най-накрая, когато губиш, по-достойно е да се обесиш.“