— Пази се от витлото — извика ми. — Връщай се, преди да са пуснали моторите.
— Да, да.
— Почакай! — И той се втурна обратно в каютата си, появи се след миг и пусна нещо във водата до мен. То падна с мек плясък. — Една роза от Александрия — рече, — от града, който може да предложи на влюбените в него всичко друго, но не и щастие. — Той се изсмя. — Дай я на детето.
— Балтазар, довиждане!
— Пиши ми… няма от какво да се боиш.
Уловен като паяк в мрежата от светлини, попаднах в една от жълтите локви, които лежаха на пътя ми към потъналия в мрак бряг. Обърнах се и продължих да махам.
Стиснах ценната роза между зъбите си, заплувах кучешката към брега, където бях оставил дрехите си, и не преставах да си говоря наум.
Там, върху масата, в кръга от жълта светлина лежеше голямото Междуредие на „Жюстин“ — така го бях нарекъл. Целият ми ръкопис беше надраскан, разкритикуван, осеян с въпроси и отговори, изписани с различен цвят мастило, а на места — и на машина. Заприлича ми на символ на живота, който бяхме живели заедно — палимпсест, върху който всеки от нас бе оставил личните си следи, пласт върху пласт.
Трябва ли сега да се уча да го гледам с нови очи, да се приспособявам към добавените от Балтазар истини? Невъзможно ми е да предам чувствата, с които изчетох всичките му забележки — понякога така задълбочени, понякога троснати и кратки — като например една, която фигурираше в списъка, озаглавен: „Някои заблуди и недоразумения“.
Там хладно се подхвърляше: „Номер 4. Относно това, че Жюстин те «обичала». Ако изобщо е обичала някого, то това е Пърсуордън. «Какво означава това ли?» Ами че тя просто те използваше като прикритие, за да го предпази от ревността на Несим, за когото, както знаеш, бе омъжена. Самият Пърсуордън въобще не се интересуваше от нея — върховната логика на любовта!“
Във въображението ми градът отново изплува на фона на гладкото като огледало зеленикаво езеро с онези изронени слабини от пясъчник, които маркираха периферията на пустинята. Политиката на любовта, интригите на желанието, доброто и злото, добродетелта и прищевките, любовта и убийствата пълзяха из тъмните ъгли на александрийските улици и площади, публични домове и светски салони, пълзяха и се гърчеха като велико събрание на змиорки в тинята на фабулата и контрафабулата.
Беше се почти развиделило, когато се разделих с вълшебната планина на моя ръкопис, с неговите коментари върху собствения ми истински (вътрешен) живот, и като пияница се запрепъвах към леглото с пулсираща от болка глава, в която продължаваха да ехтят моите мисли за града, единствения останал град, където всички крайности на раси и обичаи се срещат и съчетават, където се пресичат вътрешно изживени, ала външно непроявени съдби. На заспиване още чувах сухия глас на моя приятел да повтаря: „Колко искаш да знаеш… още колко неща искаш да разбереш?“ „Трябва да науча всичко, за да мога най-накрая да се освободя от този град“ — отвърнах му аз в съня си.
„Когато откъснеш цвят, клончето отскача и се връща обратно. Но не става така с болките на сърцето“ — каза веднъж Клия на Балтазар.
И така, бавно и неохотно аз трябваше да се върна обратно към изходната си позиция, подобно на човек, който в края на дълго и изнурително пътуване е научил, че всъщност е ходил насън като сомнамбул. „Истината — каза ми веднъж Балтазар, докато си издухваше носа в чорап за тенис, — истината е онова, което с течение на времето става все по-противоречиво.“
А Пърсуордън, при друг случай, изрече нещо не по-малко забележително: „Ако нещата са винаги онова, което изглеждат, колко много би обедняло човешкото въображение!“
Дали някога ще успея да се освободя от този град блудница — морето, пустинята, минаретата, пясъка и пак морето?
Не, трябва безпристрастно да напиша всичко черно на бяло, за да могат споменът и желанието да избледнеят. Знам, че ключът, който се опитвам да превъртя, е у мен.
II
Le cenacle3, както Каподистрия обичаше да ни нарича през онези дни, когато всеки ден се събирахме за сутрешното бръснене в Птолемеевия салон на Мнемджиян, пълен с огледала и палми, с мънистени завеси, с някакво подобие на чиста топла вода и бели кърпи: полагане и балсамиране на телата. Самият виолетоок гърбушко изпълняваше церемонията, тъй като ние всички бяхме важни и високо ценени клиенти (мъртви фараони по време на баните с природна сода, когато вътрешностите и мозъкът се изваждат, промиват и отново се връщат на място). Самият той, бръснарят, често ходеше небръснат, защото едва смогваше да дойде навреме след посещението си в болницата, където бръснеше труповете. Макар и за кратко, срещахме се тук, настанени в меките столове, сред огледалата, преди да се разделим и всеки да поеме по своите задачи — Да Капо при брокерите, Помбал във френското консулство (още махмурлия, с лош дъх в устата и кървясали очи), аз в училището, Скоби в полицията и така нататък.