Той бил твърде изумен, за да каже нещо. Тази проницателност го изненадала повече от всичко друго у нея. Той просто я зяпнал и дълго време нищо не продумал. „Радвам се — продължила тя, — че всичко се уреди така безболезнено. И нищо няма да ни попречи да се срещаме. Може никога повече да не спим заедно, щом така искаш. Но поне ще мога да те виждам.“ Това е друга една разновидност на „звяра любов“ — категория, която не съм в състояние да дефинирам. По онова време тя вече беше готова и в огъня да влезе за него.
В ума й мълчанието на Несим бе взело зловещи размери. То се разрастваше във всички посоки, подобно на самата пустиня — изнервяше я. И тъй като собствената й съвест беше по природа и дори без причина гузна, тя бе вече започнала да се загражда с отбранителни пояси от приятели, чието безобидно присъствие би могло да премахне легналото върху нея подозрение — малка свита от придворни педерасти като Тото и Амар, чиито предразположения и предпочитания бяха достатъчно добре известни на всички, за да предизвикат ревност. Тя се движеше като някаква мрачна планета сред светското общество на града, приемайки ухажването на тези безполови кастрати единствено като вид защита. По същия начин един генерал би използвал естествените особености на града, който иска да защити — като го опаше с пръстени от укрепени насипи. Жюстин например не знаеше, че мълчанието на Несим, което той никога не нарушаваше, издава единствено отчаяние, а не безпокойство.
В твоя ръкопис не споменаваш почти нищо за детето — веднъж ти бях казал, че според мен Арнаути бе пренебрегнал този аспект в романа си „Нрави“, защото го смяташе за мелодраматичен. „На бездетните всичко им изглежда кухо“ — бе казал някъде Пърсуордън. Но въпросът за детето бе станал толкова важен за Несим, колкото беше и за самата Жюстин — за него това беше единственият начин да спечели любовта й, за която толкова жадуваше, или поне така си мислеше. И той се залови с този проблем като фурия, смятайки, че само така ще може да пробие емоционалната броня на красивата си, смълчана съпруга; жената, за която се бе оженил и бе закачил в покрития с паяжина ъгъл на живота си, провесена за китките като кукла на конци! Слава богу, че никога не съм „обичал“, умнико, и никога няма да обичам! Слава богу!
Пърсуордън пише някъде (знам го от Клия): „В английския има две големи, но позабравени думи, а именно «любим», която е повече от «любовник», и «обич», която е повече от «любов», дори от «страст».“
Един ден Жюстин съвсем случайно дочула по телефона част от разговор, който я накарал да смята, че Несим или е открил къде се намира изчезналото дете, или знае нещо за него, което не иска да й съобщи. Докато прекосявала хола, той се канел да затвори телефона, но преди това казал: „Добре, ще разчитам на твоята дискретност. Тя не бива да узнае.“ Не бива да узнае какво? И коя е тази „тя“? При това положение нищо чудно човек да прибърза със заключенията си. Тъй като в продължение на няколко дни Несим не отворил дума за въпросния разговор, най-накрая Жюстин решила да му потърси обяснение. И именно тук той направил фаталната грешка да каже, че такъв разговор не е имало и че тя е дочула реплики между него и секретарката му. Би било по-умно, ако беше казал, че разменените реплики се отнасят за нещо съвсем различно, но да я обвинява, че не е чула думите, които вече няколко дни панически отеквали в ума й, се оказало фатална грешка.
Отведнъж изгубила доверие в него и започнала да си въобразява какви ли не неща. Защо той ще иска да държи в тайна от нея нещо, което е научил за детето? В края на краищата беше й обещал да направи всичко, което е по силите му, за да открие какво е станало с него. Нима е нещо толкова ужасно, че не иска да говори? Разбира се, че Несим ще й каже всичко, стига наистина да знае — или…? Защо да крие, макар и само догадки за съдбата на детето? Тя не можела да каже нищо със сигурност, но усещала, че той крие, че задържа някаква информация, както се задържа заложник — ала срещу какво, срещу какъв залог? Добро поведение?
Но Несим, който с тази си нетактична постъпка беше унищожил и последните следи от уважение, които тя хранеше към него, се бореше с новите току-що пристигнали сведения. Самият той бе вложил огромни усилия в издирването на детето като средство да си възвърне самата Жюстин; но просто не смееше да й каже — дори на себе си не смееше да признае, толкова болезнено бе наученото от него — че един ден, след като бе изчерпал всички средства в опита да открие истината, Наруз му се беше обадил по телефона: „Снощи случайно срещнах Магзуб и със сила го накарах да ми каже истината. Детето е мъртво.“