Винаги се намират стотици начини да се оправдаеш, но на хартия софистиката и нейната логика едва ли могат да променят фактите. След информацията, която получих от Междуредието, споменът за онези дни отново ме връхлетя и взе да ме измъчва с неподозирани угризения — неща, за които не бях и предполагал преди това! Вървя до детето, което Мелиса роди от Несим, заченато в онази любовна история (дали е било „любов“, или той я е използвал, докато се е мъчел да узнае нещо повече за жена си? Може би един ден ще науча истината): вървя до детето, разхождаме се из пустите плажове и като престъпник си припомням момент по момент живота на белия град и съжалението ми е толкова голямо, че променя гласа ми, с който й говоря. Къде да търся ключа към загадката на онези дни?
Едно поне е ясно: не само аз изпитвам тези угризения. Пърсуордън със сигурност се е чувствал виновен — как иначе да си обясня парите, които ми остави в завещанието си с изричното изискване да ги похарча заедно с Мелиса? Това поне е един разрешен проблем.
Клия също — знам го със сигурност — се чувстваше виновна заради Мелиса, заради мъката, която ние всички й причинихме, въпреки че тя страдаше, така да се каже, от името на Жюстин. Бе поела нейната вина върху себе си — ужасена от злото, което нейната любовница причиняваше и на двама ни, и то почти без да има защо. И в този момент именно тя стана приятелка на Мелиса — закрилница и съветница, превърна се в най-близката й довереница до момента на самата смърт. Всеотдайната и непорочна Клия — още една глупачка! В любовта не си струва да си честен! Веднъж, говорейки за Мелиса, тя каза: „Ужасно е, когато зависиш изцяло от злонамерени към теб сили. Да виждаш мислено само един човек, като петно върху действителността…“ Изглежда, имаше предвид Жюстин — там горе, в голямата къща, сред високите свещници и маслените платна от забравени майстори.
Говорейки за мен, Мелиса й бе казала: „Откакто той си отиде, всичко в природата изчезна.“ Тогава тя вече умираше. Но никой няма право да заема такова място в живота на другия — никой! Сега разбирате с какъв суров материал работя при тези дълги и страстни диалози със самия себе си край неспокойното зимно море. „Тя те обичаше — повтаряше ми Клия — заради твоята слабост, именно това намираше за най-трогателно у теб. Ако беше силен и твърд, щеше да я изплашиш, да пропъдиш плахата й любов.“ И накрая, преди да затворя страниците на моя ръкопис с гняв и омраза, една последна реплика на Клия остана да звучи и да ме изгаря като нажежено желязо. "Мелиса ми каза така: "Ти, Клия, винаги си ми била приятелка и аз искам да го обичаш, след като умра. Направи го с него, обещаваш ли? И докато го правиш, мисли за мен. Не обръщай внимание на онова отвратително нещо любовта. Нима е невъзможно да го любиш от мое име? Моля те да спиш с него, а аз ще помоля Панагия да се спусне и да го благослови, докато спи — като в старите икони. „Колко типично за Мелиса, колко гръцко!“„“
Спомням си как обикновено в неделя двамата отивахме да посетим Скоби; Мелиса, облечена в светла памучна рокля и сламена шапка, се усмихва при мисълта за пълен почивен ден, далеч от прашното кабаре. По протежение на Гранд Корниш с вълните, които танцуваха и весело ни намигаха откъм плитчините, и старите конски файтони със смугли кочияши, нахлупили червени фесове на главите, които караха раздрънканите си, скрибуцащи „коли на любовта“; когато се изравнявахме с тях, те се провикваха: „Такси на любовта, сър, мадам, не подминавайте! Само за десет пиастри на час. Знам едно тихо уединено местенце…“ Мелиса извръщаше глава и започваше да се киска, докато се отдалечавахме, загледани в минаретата, които блестяха като перли на утринната светлина, и в пъстроцветните детски хвърчила, които яхваха пристанищния вятър.
Скоби обикновено прекарваше неделите си в леглото, а през зимата винаги съумяваше да пипне и простуда. Лежеше върху грубите ленени чаршафи, след като Абдул го бе разтрил с „канелено масло“ (така и не открих какво представлява това мазило); освен това с подобаваща тържественост, Абдул затопляше една керемида и я слагаше в краката му, за да не изстиват. На главата си Скоби нахлупваше малка плетена шапчица. Сега вече четеше много малко, но той носеше у себе си, подобно на някакво древно племе, цялата прочетена литература и когато оставаше сам, си рецитираше с часове. Имаше огромен репертоар от балади, които декламираше енергично с гръмовен глас, като си тактуваше с едната ръка. Например „Арабин се сбогува с жребеца си“ предизвикваше сълзи в истинското му око, както и „Арфата, която някога в чардаците на Тара…“; ала сред по-неизвестните поеми имаше една, която бе същински бисер — с такъв галопиращ ритъм, че стигнеше ли до нея, Скоби просто не издържаше, скачаше от леглото и докато я рецитираше, препускаше из стаята като хала. Веднъж го накарах да ми я напише, за да мога на спокойствие да разуча конструкцията й.