„Да Капо.“ — Последвало дълго мълчание.
„Дяволите да ме вземат! Самият похотливец Порни! (Отдавна му беше измислил този прякор, заемайки корена от «порнография».) — А после продължил тихо и доста колебливо: — Изведнъж ми хрумна да препрочета въпросната книжка и знаеш ли какво щях да направя, ако бях на твое място и ако цялата тази история не е някаква измислица, с която се мъчиш да изглеждаш по-интересна в очите на твоите психопомп28 — тогава… хм… аз бих отишъл да легна отново с онзи мъж и по този начин да го изтрия от паметта си. Такава идея ми хрумна.“
Това, разбира се, издава тотално невежество по отношение на човешката психика. Всъщност подобен акт би бил фатална грешка. Но тук, за най-голямо негово удивление, тя се разсмяла — първият безгрижен, музикален смях, който някога бил чувал да излиза от устата й.
„Точно това направих — казала и така се разсмяла, че чак се задавила. — Точно това направих. Не можеш да си представиш какво усилие ми костваше. С часове се въртях отвън в тъмната улица пред къщата му, като се опитвах да събера кураж, за да натисна звънеца. Да, и на мен ми беше хрумнало същото. Бях отчаяна. Какво ще каже той? Вече бяхме приятели — в продължение на години, — без нито веднъж, разбира се, и дума да обелим за онази случка. Той никога не споменаваше и «Нрави», почти съм сигурна, че изобщо не я беше чел. Може би предпочита, мислех си аз, да забрави за случилото се — да го загърби най-тактично и веднъж завинаги да го зарови в миналото.“
И тя пак се разсмяла невъздържано, така че цялото й тяло се разтресло, а Пърсуордън побързал да я подхване от страх да не прекъсне разказа си. Жюстин взела назаем носната му кърпа, попила насълзените си от смях очи и продължила:
„Най-накрая влязох. Той беше в прочутата си библиотека! Треперех като лист. Нали разбираш, не знаех какво да кажа — нещо драматично ли, или нещо патетично? Все едно отиваш на зъболекар. Наистина, Пърсуордън, ужасно смешно, но така беше. Най-сетне се реших: «Скъпи Да Капо, стари приятелю, ти си моят зъл демон и след толкова години сега съм дошла, за да прогониш от мен този дух, да ме освободиш от него веднъж завинаги. Да заличиш спомена за едно ужасно събитие в моето детство. Трябва да легнеш с мен!» Да можеше само да видиш лицето на Да Капо. Така се смая, че започна да пелтечи: «Mais voyons, Justine, je suis un ami de Nessim!»29 и така нататък. Наля ми уиски и ми предложи един аспирин — беше напълно убеден, че съм откачила. «Седни» — рече ми той, като ми предложи стол с треперещите си ръце, после седна срещу мен с комичното изражение на изпаднал в паника човек — досущ като малчуган, когото са спипали да краде ябълки.“
Стомахът я заболял от смях и тя се превила надве, той също се заразил и прихнал да се смее.
„Клетият Да Капо — казала, — той направо изумя, като му заявих, че ме е изнасилил, когато бях малко бездомно момиченце, съвсем дете. Никога не съм виждала толкова стъписан човек. Личеше си, че всичко е забравил, и категорично отрече цялата история от началото до края. Нещо повече — беше възмутен и взе да ми възразява и протестира. Да можеше да видиш лицето му! И знаеш ли какво се изпусна да каже, докато се оправдаваше? Нещо невероятно! «Il a quinze ans que je n’ai pas fait ca!»“30
И тогава тя се хвърлила по лице в скута на Пърсуордън и останала така за миг, като не преставала да се тресе от смях; после вдигнала глава и пак избърсала очите си. И продължила:
„Допих си уискито и си тръгнах за негово най-голямо успокоение; когато бях вече на вратата, той ми извика: «Не забравяй, че в сряда двамата сте канени на вечеря у дома. В осем, официално облекло.» Върнах се у дома като в несвяст и изпих половин бутилка джин. И знаеш ли, същата нощ, докато лежах, ме споходи странна мисъл — сигурно ще ти се стори страшно неуместна; една мисъл за Да Капо — човека, дето бе забравил напълно акт, който ми костваше толкова много години на нервно изтощение, който за малко не ме докара до лудост и заради който аз бях наранила толкова много невинни хора. И тогава си казах: сигурно по същия начин и Бог забравя злините, които ни причинява, като ни изоставя на произвола на живота.“
Отметнала назад усмихнатото си лице и се изправила. Видяла, че Пърсуордън я гледа с насълзени от възхищение очи. Изведнъж я сграбчил в обятията си, притиснал я към себе си и я целунал по-страстно от всякога. Когато ми разказваше всичко това с необичайна гордост, тя добави:
„И знаеш ли, Балтазар, беше по-хубаво от любовна целувка, защото беше като истинска, заслужена награда, като аколада31. И тогава разбрах, че ако нещата се бяха развили другояче, бих могла да спечеля любовта му — може би именно с дефектите на моя характер, които са така очебийни.“
28
Психопомп (гр. „изпращач на душите“) — епитет на Хермес в качеството му на бог, изпращач на душите на мъртвите в подземното царство. — Б.пр.