По-късно останалата част от групата се присъединила към тях, всички разговаряли оживено и… това е. Предполагам, че после са потеглили обратно към Нил и са приключили вечерта в някой бар. Защо ли ти пиша всичко това? Чиста лудост! Само ще ме намразиш, задето ти разправям неща, които предпочиташ да не знаеш като мъж и може би — да пренебрегнеш като творец… Тези упорити, дребни, лишени от собственик факти — подхвърлени деца на нашите преживявания, които човек може да пъхне като ключ в бравата или като нож в стрида: дали вътре ще попадне на бисер? Кой може да каже? Но някъде те сигурно съществуват пълноправно — тези зрънца от истината, която някой „се е изпуснал да изрече“. Истината не е това, което се говори в пълно съзнание. Тя винаги е онова, което се е изплъзнало от езика или ръката — неволно допусната грешка, която издава премълчаното. Разбираш ли ме, умнико? Още не съм свършил. Отсега си знам, че никога не ще събера кураж да ти предам тези листове. Ще довърша историята ей така, за себе си.
След всичко това можеш да си представиш отчаянието на Жюстин, когато онзи нещастник Пърсуордън взе, че се самоуби. Макар и вбесен от неговата постъпка, аз и до ден-днешен се улавям, че се усмихвам при спомена за случилото се, до такава степен продължавам да не вярвам в смъртта му. В нейните очи този негов акт беше толкова загадъчен и необясним, колкото и в моите; ала клетото създание бе организирало целия си измамлив живот около самонадеяното убеждение, че той ще живее! И вече нямаше жив човек, с когото да споделя, освен с мен; ала ти, когото тя може и да не обичаше, но, Бог ми е свидетел, и не мразеше, ти беше в голяма опасност. Бе твърде късно за други решения, затова Жюстин започна да планира своето бягство. Беше останала единствено с едно „мюре“!
Дали човек научава нещо от тези горчиви истини? Хвърли всички листове в морето, скъпо момче, недей да четеш повече от това Междуредие. Но аз забравих. Нали нямаше да ти го давам. Ще те оставя да си живееш с илюзиите, да се утешаваш с измислиците на едно изкуство, което „преработва действителността, за да покаже нейната значима страна“. Но каква значима страна можеше да покаже тя, да речем, на Несим, който по онова време бе станал жертва точно на онези занимания, които в очите на всички — включително и в собствените му — го правеха да изглежда психически нестабилен? Що се отнася до по-сериозните му занимания от този период, за тях мога да изпиша цели страници, защото междувременно научих много неща за неговите дела и политически ангажименти. Именно те биха обяснили внезапното му превъплъщение в достолепен домакин на всевъзможни приеми — препълнената му къща, която ти така добре описваш, банкетите, баловете. Но тук… въпросът за цензурата ме тревожи, защото, ако все пак реша да ти изпратя тази гнусна купчина хартия и ако ти, както е напълно възможно, я запратиш в морето, тогава нищо чудно вълните да я отнесат обратно в Александрия, и то най-вероятно право в ръцете на полицията. По-добре не. Ще ти кажа само онова, което е в рамките на разумното. Може би по-нататък ще ти разкрия и останалото.
Лицето на Пърсуордън в смъртта ми напомни много лицето на Мелиса; и двамата имаха вид, сякаш току-що са се изсмели на сочна мръсна шегичка и са заспали още преди усмивката да изчезне от ъгълчетата на устните им. Известно време преди това той беше казал на Жюстин: „Само от едно нещо се срамувам: пренебрегнах първия закон за твореца, а именно твори и гладувай. Знаеш ли, никога не съм гладувал. Винаги съм се крепял на повърхността с всевъзможни службици, а и винаги съм наранявал хората около себе си — като теб, Жюстин, може би и повече.“
През онази нощ, когато пристигнах в хотелската стая, Несим вече беше при трупа; изглеждаше съвършено сдържан и спокоен, но с вид на човек, оглушал от експлозия. Като че този удар на живота го бе зашеметил. По онова време той изживяваше някакъв период на ужасни сънища, които си записваше, и някои от тях виждам, че са преразказани в твоя ръкопис. Те странно напомнят за сънищата на Лейла отпреди петнайсет години — тя също имаше един много труден период след смъртта на съпруга си и тогава аз се грижех за нея по настояване на Несим. Тук, в неговия случай, ти отново се доверяваш прекалено много на онова, което хората говорят сами за себе си, на начина, по който сами описват действията си и тълкуват смисъла им. От теб няма да излезе добър лекар. Пациентите трябва да бъдат откривани — защото те винаги лъжат. Просто не могат да не лъжат, понеже това е част от защитния механизъм на болестта — точно както твоят ръкопис издава защитния механизъм на мечтата ти, която не желае да допусне в себе си действителността! Или може би греша? Не искам да бъда несправедлив към никого, нито да нарушавам границите на личния ти периметър. Дали тези наблюдения ще ми костват твоето приятелство? Надявам се, че не, но се опасявам.