За какво говорех? А, да, за лицето на Пърсуордън в смъртта! То носеше същото онова добре познато изражение на арогантна насмешливост. Сякаш играеше роля — наистина продължавам да мисля така, толкова жив изглеждаше.
Жюстин дойде да ме извика. Несим я беше пратил да ме вземе с колата. Носеше една бележка, която не й позволих да прочете. Несим пръв бе научил за неговото намерение или за вече свършения факт — подозирам, че самият Пърсуордън му се е обадил. Във всеки случай моите познания в областта на самоубийствата — нали през мен са минали всички случаи по време на нощните дежурства на Нимрод — ме накараха да действам предпазливо. Подозирах барбитурати или някаква подобна химическа смес с бавно действие, затова си направих труда да взема със себе си малката стомашна помпа, наред с всички останали противоотрови. Признавам, че самодоволно си представях лицето на моя приятел, когато, благодарение на мен, ще се събуди в болницата. Но очевидно не бях преценил правилно нито гордостта му, нито сериозността на неговите намерения, защото когато пристигнахме, се оказа напълно и безвъзвратно мъртъв.
Жюстин изтича пред мен по стълбите на мрачния и неприветлив хотел, който той толкова обичаше (и го бе кръстил „Хълмът на лешоядите“, предполагам заради орляците проститутки, които кръжаха отвън като лешояди).
Несим се беше заключил в стаята и ние трябваше дълго да чукаме, преди да ни пусне — нещо, което направи с известна раздразнителност, или поне така ми се стори. Вътре цареше невъобразим безпорядък. Извадени чекмеджета, разхвърляни дрехи, листове и картини; Пърсуордън лежеше проснат върху кревата в ъгъла с надменно вирнат към тавана нос. Спрях, за да отворя лекарската си чанта — в моменти на стрес методичността е спасителна сламка, — докато Жюстин безпогрешно се упъти към недопитата бутилка джин до леглото и отпи една мощна глътка. Знаех, че може да съдържа част от отровата, но не казах нищо — в такива моменти човек просто няма какво да каже. Щом почувстваш пристъпите на истерията, трябва незабавно да вземеш мерки. Започнах да разопаковам старата си стомашна помпа, която бе спасила повече и далеч по-безсмислени човешки животи (невъзможни и захвърлени като умалели дрехи) от всеки друг лекарски инструмент в цяла Александрия. Развих помпата бавно и внимателно — единствената опора, с помощта на която третокласният доктор може да се изправи пред лицето на света…
Междувременно Жюстин се обърна с лице към леглото, надвеси се и каза на висок глас: „Пърсуордън, събуди се!“ После хвана главата си с две ръце и зави като арабска оплаквачка — ридание, което нощта в тази задушна стаичка бързо конфискува. След това започна да уринира на пресекулки — опика целия килим. Хванах я и я изтласках в банята, после отидох да преслушам сърцето на Пърсуордън. Безмълвно като Голямата пирамида. Изведнъж ме доядя, защото разбрах, че е използвал някаква убийствена цианидна смес — между другото любим препарат на вашите прословути тайни служби! Така се вбесих, че го ударих през лицето — плесница, която отдавна заслужаваше!
През цялото това време усещах, че Несим е страшно зает, но чак сега, след като дойдох на себе си, така да се каже, се обърнах да го погледна. Той изваждаше чекмеджета, преобръщаше вътрешността на маси и шкафове и обезумял като маниак, изчиташе всяко листче хартия, хвърляше предмети наляво и надясно, търсеше нещо, и то трескаво, без следа от обичайната си флегматичност.
„Какво правиш, по дяволите?“ — извиках му сърдито, на което той ми отвърна:
„Не трябва да има нищо, което може да се стори подозрително на египетската полиция.“ — После замълча, сякаш бе казал прекалено много. Върху всяко огледало се открояваше направен със сапун надпис. Несим бе успял частично да заличи само един. Четеше се единствено думата… ПАЛЕСТИНА…
Не след дълго се чу познатото почукване на вратата, стаята се изпълни с лицата, врявата и възбудата, които неизменно съпътстват подобни сцени навсякъде по света. Мъже с тефтерчета, журналисти, свещеници — цъфна не друг, а отец Пол. В този миг бях почти сигурен, че мъртвецът няма да издържи, ще се надигне и ще метне нещо по тях… но не; Пърсуордън остана да лежи неподвижен, с щръкнал към тавана нос и насмешливо усмихнато лице.