Несим му отвърна някак невъздържано:
— Да. Съвършено вярно. Същото описание даде и Жюстин на полицията. Спомням си го. Добре, Наруз, какво да ти кажа? Всичко е точно. Искам само да ти благодаря. А що се отнася до драгата… от полицията го направиха най-малко десет пъти. Да, без никакъв резултат. Точно на това място дъното е подкопано и се е образувал улей с много силно подводно течение.
— Разбирам — промълви Наруз унило.
— Трудно е да се разбере. — Несим като че повиши тон и добави с настойчив глас: — Искам да ми обещаеш нещо. Тя никога не бива да узнае истината от твоята уста. Обещай!
— Обещавам — отвърна брат му, а Несим извърна глава от слушалката и застана лице в лице с жена си. Беше пребледняла, гледаше го с разширени от любопитство и очакване очи.
— Вече трябва да вървя — избърза да каже Несим в слушалката, затвори телефона, обърна се към нея и хвана ръцете й. В спомените си все така ги виждам: загледани очи в очи, с хванати ръце — толкова близо един до друг и в същото време толкова далеч. Телефонът е модерен символ на общуването, което никога не се осъществява.
VIII
„Казах ти за смъртта на Скоби (така пишеше Балтазар), ала не съм ти разказал как точно се случи. Самият аз не познавах човека много добре, но знаех за твоята привързаност към него. Не беше приятна работа и лично аз бях въвлечен в нея съвсем случайно — всъщност само защото така стана, че прекарвах въпросната вечер в компанията на Нимрод, който оглавяваше полицейския секретариат и освен това е бил началник на Скоби и след трите му премествания.
Спомняш ли си Нимрод? По онова време двамата се оказахме съперници за сърцето на един очарователен млад атински актьор, известен под благозвучното име Сократес Питакакис, но тъй като всяко сериозно съперничество можеше да влоши отношенията ни, а това никой от нас не би могъл да си го позволи с оглед на постовете, които заемахме (аз бях нещо като консултант в неговия отдел), разумът надделя и решихме да забравим ревността си и честно да си поделим младежа, както биха постъпили всички добри александрийци. И ето ни тримата в «Оберж Бльо» с младежа между нас двамата — като вкусния месен пълнеж на сандвич. Трябва да ти призная, че се радвах на по-голямо предпочитание пред Нимрод, тъй като неговият гръцки беше доста слаб, но общо взето на масата цареше дух на благоразумие и добър тон. Актьорът, който не спря да пие шампанско цяла вечер — твърдеше, че това му помагало да се възстанови по-бързо от някакво изтощително заболяване, — в крайна сметка отхвърли компанията и на двама ни, защото се оказа влюбен до уши в една мустаката арменка от моята клиника. Така че всичките ни усилия отидоха на вятъра. Нимрод се почувства особено огорчен, тъй като според уговорката той трябваше да плаща сметката за тази гротескна вечеря. Та, както ти казах, бяхме се разположили в ресторанта, когато извикаха Нимрод на телефона.
Върна се след малко с тъжно изражение на лицето и рече:
— Обадиха ми се от полицейския участък до пристанището. Става дума за някакъв възрастен мъж, който е бил пребит до смърт от матросите на военния английски кораб «Милтън». Имам основание да вярвам, че това е един от ексцентриците на отдела — там работи възрастен бимбаши, който… — Стоеше нерешително на един крак. — Във всеки случай — продължи — трябва да отида и лично да проверя. Човек никога не знае. Очевидно… — Той сниши глас и ме придърпа настрана, за да ми довери: — Бил е облечен в женски дрехи. Може да стане скандал.
Бедният Нимрод! Виждах, че макар и притиснат от служебния си дълг, упорито не желаеше да ме остави насаме с младия актьор. Засуети се наоколо уж дълбоко замислен. Най-накрая обаче, когато вече бях загубил надежда, моята благородна природа ми се притече на помощ. Реших да постъпя спортсменски!
— По-добре да дойда с теб — казах аз. Клетият човечец тутакси разцъфна в притеснена усмивка и сърдечно ми благодари за жеста. Оставихме младия актьор да си дояде рибата (този път против умствено изтощение) и тръгнахме към паркинга, където Нимрод беше оставил служебната си кола. Профучахме по крайбрежния булевард и не след дълго се озовахме сред глухия мрак на притихналите докове с калдъръмени сокаци и мъждукащи газени лампи по пристаните, които правеха това място толкова много да прилича на Марсилия някъде през 1850 година. Винаги съм мразел този квартал, вечно вонящ на морска влага, урина и сусамени хлебчета.