Полицейският участък представляваше червена кръгла сграда, подобна на викторианска поща. Състоеше се от малка зала, където пристигаха арестантите, и две подземни тъмници — душни и зловещи, особено през онази лятна нощ. Мястото гъмжеше от шумни, потни полицаи, които се блещеха като подплашени коне и крачеха мрачни, навъсени и важно забързани. Върху каменна пейка в една от килиите лежеше нежното престаряло тяло на възрастна жена с вдигната над кръста й рокля, под която се подаваха тънки клечести крака, обути в зелени чорапи, хванати с жартиери, и черни моряшки ботуши. Електричеството бе прекъснато поради повреда и на перваза над тялото потрепваше свещ, от която капеше восък право върху спаружената кожа на едната ръка, дето вече бе започнала да се вкочанясва в театрален жест — сякаш се канеше да парира удар ей така наужким, както става на сцената. Това беше твоят приятел Скоби.
Беше пребит до смърт и изглеждаше ужасно. В старото му тяло имаше доста изпочупени чаркове. Докато го преглеждах, отнякъде се обади телефон и зазвъня настойчиво. Кийтс беше подочул нещо за случката и се опитваше да разбере подробности, което пък означаваше, че старият му раздрънкан ситроен можеше всеки миг да цъфне отпред. По всичко личеше, че назрява сериозен скандал, и тук именно страхът пришпори мозъка и въображението на Нимрод.
— Трябва да махнем от него тези дрехи — изсъска той и взе да удря наляво и надясно с бастуна си, за да изгони всички полицаи в коридора, и накрая в килията останахме само ние двамата.
— Добре — казах аз и докато Нимрод стоеше с плувнало в пот и извърнато на една страна лице, свалих дрехите от трупа. Не беше приятна работа, но сега поне старият окаяник си лежеше «гол като псалм», както казват гърците. Така завърши действие първо. Попихме мокрите си чела. В малката килия беше като в пещ.
— Трябва някак да го нагласим с униформа — обади се Нимрод, който беше на ръба на истерията. — И то още преди да е дошъл Кийтс да души наоколо. Слушай какво, дай да отидем до апартамента му и да вземем униформата. Аз знам къде живее.
Заключихме старчето в килията: счупеното му стъклено око ни изгледа с упрек и тъга, сякаш сме го изоставили в неопитните ръце на любител препаратор. Скочихме в колата и препуснахме през доковете към улица «Татуиг». Докато се возехме, Нимрод реши да прегледа съдържанието на малката кокетна чантичка от изкуствена кожа, с която негодникът се бе наконтил, преди да попадне във водовъртежа на последното си среднощно приключение. В нея намери две монети, малък католически требник, шофьорска книжка и пачка старомодни листчета от оризова хартия (те като че ли вече изчезнаха), приличащи на онези, с които се свиват цигари. И това беше всичко.
— Проклетият му глупак — повтаряше Нимрод през цялото ни пътуване. — Проклетият му стар глупак.
В квартирата на стареца всичко беше обърнато с краката нагоре. Изглежда, по някакви неведоми пътища съседите му бяха разбрали за смъртта. Поне аз така реших. Всички врати на стаите бяха изкъртени, шкафовете — претършувани и оплячкосани. В нещо като тоалетна имаше цяла вана, пълна с някаква мътилка, която миришеше на арак, и от която очевидно съседите бяха точили на воля, тъй като навсякъде по пода се виждаха мокри отпечатъци от ходила, а по стените — от ръце. Площадката пред апартамента беше прогизнала. В двора един боаб танцуваше и си и пееше — съвсем необичайна гледка. Истината е, че в целия квартал се вихреше разгулно, просташко веселие. Имаше нещо зловещо в това. Въпреки че повечето неща от апартамента на Скоби бяха откраднати, униформата му висеше непокътната на безопасно място зад вратата. Грабнахме я и в същия миг откъм ъгъла на стаята ни стресна крясъкът на голям зелен папагал в клетка, който се обади с глас, съвършена имитация, според Нимрод, на гласа на Скоби:
Виждаше се, че и птицата е пияна. Гласът й проехтя така странно в празната тъжна стая. (Не съм разказвал това на Клия от страх да не я разстроя, защото и тя много обичаше Скоби.)
И така, върнахме се в полицейския участък с униформата. Имахме късмет, че Кийтс още не беше пристигнал. Отново се заключихме в килията, където едва се дишаше. Тялото се вкочанясваше толкова бързо, че нямаше начин да му облека куртката, без да му счупя ръцете, които, Бог ми е свидетел, бяха толкова тънки и крехки, та биха се прекършили като стръкчета целина, или поне така ми се струваше; затова само я наметнах отгоре му. С панталоните беше по-лесно. Нимрод се опита да ми помогне, но се сгърчи в силен пристъп на гадене, уедини се в единия ъгъл и спря да повръща чак като приключих. Той изглеждаше доста разстроен от случката и не преставаше да повтаря под носа си: