— Клетият стар негодник. — Ала двамата свършихме добра работа и скандалът, от който се страхуваше, се размина. Едва бяхме привели Скоби в приличен вид, когато колата на «Глоуб» изтрещя отвън и Кийтс нахлу в полицейския участък.
Ако ще използваш този мой разказ, не забравяй да добавиш, че през следващите няколко дни бяха регистрирани два смъртни случая и около двайсет остри отравяния с арак в района около улица «Татуиг», тоест може да се каже, че Скоби бе оставил следа след себе си в този квартал. Опитахме се да направим лабораторен анализ на отварата, но след няколко несполучливи опита правителственият химик вдигна ръце и се отказа. Кой знае какво е замисляло старчето.
Въпреки всичко обаче погребението му мина при голям успех (беше погребан с всички почести, полагащи се на полицай, загинал при изпълнение на служебния си дълг) и може да се каже, че цяла Александрия се извървя покрай ковчега му. Имаше много араби — негови съседи. Рядко се случва да чуеш мюсюлмански вой край християнски гроб и флотският католически капелан отец Пол доста се раздразни, освен това с право се опасяваше, че под въздействието на домашния арак тези хора могат да извикат погрешка сатанинските духове на Иблис — знае ли човек? Не липсваха и много от онези очарователни небрежности, които са толкова типични за тукашния живот (гробът се оказа прекалено малък, после пък, насред разширяването му, гробарите прекъснаха работа, да се пазарят за още пари, конете от каретата на гръцкия консул се подплашиха и го хвърлиха в един храст и т.н., и т.н.). Мисля, че всичко това ти го бях описал в едно писмо. Но то е съвсем в стила на Скоби — точно онова, което би желал: да лежи покрит със слава, докато духовата музика на полицията свири в негова чест — нищо че звучеше фалшиво и провлачено като египетска песен. Но речите, сълзите! Знаеш как хората се разнежват на такива места. Човек ще помисли, че е бил светец. Ала на мен все ми е пред очите тялото на онази старица, която заварихме в полицейската килия!
Нимрод ми разказа, че навремето той бил много популярен в квартала си, но после взел да се кара с хората, защото бил против обрязването на деца, и арабите веднага го намразили. Нали ги знаеш какви са чувствителни на тази тема. Дори на няколко пъти го заплашили, че ще го отровят. Нищо чудно, че това ужасно го изтормозило. Защото толкова дълго бил живял там, та вече се чувствал част от местните обитатели, пък и друг живот нямал. Нали знаеш — така се случва с повечето хора, напуснали родината си завинаги. Тъй или иначе, напоследък взел да пие и да «ходи в съня си», както казват арменците. Всички се опитвали да го оправдаят и двама души от полицията винаги го наглеждали по време на тези негови излети. Но през онази нощ, когато намери смъртта си, просто успял да им се изплъзне.
— Почнат ли веднъж да се контят с женски дрехи — каза ми тогава Нимрод (той е човек, напълно лишен от чувство за хумор), — това е началото на края. И така си беше. Недей да мислиш, че гледам на тази история насмешливо и лекомислено. Просто медицината ме е научила да възприемам всичко с ирония и от разстояние, защото това е единственият начин да запазя чувствата си, които по право принадлежат на онези, които обичаме, а като обграждаме с тях мъртъвците, ние само ги прахосваме. Може и да греша, но така мисля аз.
В края на краищата за какво друго служи животът с гротескните си превратности и обрати? И как, чудя се, творецът има нахалството да налага отгоре му някакъв модел, че и натоварен със смисъл, който само той влага в него? (Това е нещо като камък в твоята градина.) Предполагам, би ми отговорил, че работата на лоцмана е да направи разбираеми всички коварни плитчини и подвижни пясъци в живота, всички радости и нещастия и така да ни даде — на нас, останалите — сила и власт над тях. Да, но…
За тази вечер толкоз. Клия прибра папагала на старчето; именно тя плати и разноските по погребението му. Неговият портрет, нарисуван от нея, сигурно още стои върху полицата на вече необитаваната й стая. А папагалът, той продължава да говори с гласа на Скоби и тя твърди, че често се ужасява от нещата, които казва. Мислиш ли, че човешката душа може да се всели в тялото на зелен амазонски папагал и така по-дълго да поддържа жив спомена за човека? Приятно ми е да си въобразявам, че е напълно възможно. Но всичко това е вече история.“