IX
Щом Помбал изпаднеше в депресия („Mon Dieu! Днес се чувствам като разглобен!“ — заявяваше той на чудатия си английски), моментално се скриваше зад величественото страдание на силна криза от подагра, за да напомни и на себе си своя аристократичен нормандски произход. За целта вкъщи държеше старомоден дворцов стол с висока облегалка, тапициран с червено памучно кадифе. Поставил добре увития си крак върху малка табуретка, седеше с „Меркюр“ в ръка, четеше и размишляваше върху възможното порицание и евентуално преместване, които можеха да последват поредния му дипломатически гаф, където и да се случеше. Той знаеше, че цялото консулство е против него и всички смятаха, че поведението му (прекаляваше с пиенето и преследваше всяка фуста) уронва престижа на неговия пост. Ала всъщност му завиждаха, защото разполагаше с доход, който макар и не толкова голям, че да го освободи напълно от бремето за прехраната, му позволяваше да живее малко или много в разкош — ако, разбира се, тесният му опушен апартамент, който двамата деляхме, можеше да се нарече разкош.
Днес, още докато изкачвах стълбите, знаех, че той пак се намира в разглобено състояние, бях го усетил по раздразнителния тон, с който ми се обади.
— Това не е новина — повтаряше с истеричен глас. — Забранявам да се публикува!
Едноокият Хамид ме посрещна в антрето, което миришеше на пържено, като вяло размахваше нежната си ръка пред лицето.
— Госпожицата си отиде — прошепна ми той, намеквайки за Мелиса, — ще се върне към шест. Мистър Помбал е недобре много. — Произнесе името на приятеля ми така, сякаш то не съдържаше гласни: Пмбл.
Във всекидневната заварих Кийтс — беше проснал огромното си, плувнало в пот туловище върху канапето. Хилеше се с килната назад върху темето шапка. Помбал беше кацнал върху специалния си стол за подагра и гледаше навъсено и печално. Веднага разпознах признаците не само на махмурлук, но и на нов, наскоро извършен гаф. На какво ли пак беше попаднал Кийтс?
— Помбал — веднага попитах, — какво по дяволите е станало с колата ти?
Той изпъшка и стисна увисналата си гуша с вид, сякаш ме молеше да престана; очевидно, че досега Кийтс го бе дразнил на същата тема.
Въпросната кола, така скъпа на сърцето на Помбал, стоеше пред външната врата лошо ударена и доста сплескана. Кийтс изсумтя.
— Всичко е заради Свева — обясни ми той — и затова не ми разрешава да го публикувам. — Помбал изохка и взе да се поклаща нервно. — Не иска да ми разкаже какво се е случило.
Помбал наистина се разгневи.
— Би ли се махнал оттук? — каза той и Кийтс, който винаги много лесно се обезсърчаваше пред човек, чието име фигурира в списъка на дипломатическия корпус, се надигна, прибра тефтера в джоба си и едновременно с това заличи усмивката от лицето си.
— Добре — отвърна той, — твоя воля. — И заслиза бавно по стълбите.
Седнах срещу Помбал и изчаках да се успокои.
— Още един гаф, скъпо мое момче — изтърси той най-сетне, — при това най-непоправимият засега в аферата Свева. Видя ли я… бедната ми кола… видя ли я на какво прилича? А какво ще кажеш за тази бучка на врата ми? А? Съсирек.
Докато той разказваше за сполетелите го злополучия с помощта на обичайните си мъченически жестикулации, помолих Хамид да донесе кафе. Започна с това как сбъркал още в началото, като се хвърлил в тази любовна история с пламенната Свева, защото тя взела, че се влюбила в него.
— Любов! — изпъшка Помбал и се размърда неспокойно в стола си. — Стигне ли се до жени, слаб ми е ангелът — призна си той, — а и тя ми падна в ръцете толкова лесно. Господи, сякаш са ти донесли топло ястие, което някой друг е поръчал, или просто са ти сервирали нещо погрешка; влезе в живота ми като bifteck a point35 като пълнен патладжан… Какво можех да направя?
— И затова вчера си помислих така: вземайки предвид всичко, свързано с нея, възрастта й, състоянието на зъбите й и така нататък, всеки момент може да я стигне някоя болест, а това би ми коствало много разноски. Освен това аз не искам любовница във вечно движение, нямам нужда от някакво перпетуум-мобиле. Затова реших да я изведа на разходка край езерото, на тихо и спокойно място и най-джентълменски да й кажа „сбогом“. Ала като чу, тя направо полудя. За миг се озова на брега на реката до огромна купчина камъни. И още преди да разбера какво става… паф, бум, тряс. — Жестовете му говореха красноречиво за какво става дума. — Целият въздух се изпълни с летящи камъни. Предното ми стъкло, фаровете, всичко, приятелю, всичко стана на парченца… Аз бях залегнал ниско долу при амбреажа и само пищях. Пипни бучката на врата ми. Тя беше направо подивяла. Когато по колата не остана и едно здраво стъкло, се въоръжи с огромен камък и започна да налага купето, като крещеше „Amour, amour!“ при всеки удар, досущ като изпаднала в истерия маниачка. Не искам да чуя тази дума до края на живота си. Радиаторът ми е счупен, калниците ми са смачкани. Видя ли я? Никога не бих повярвал, че жена може да нанесе такива поражения. И после какво, ще попиташ. Аз ще ти кажа какво. Хвърли се във водата. Представи си само какво преживях в този миг. Тя не може да плува, аз също. Представи си скандала, ако се беше удавила! Хвърлих се след нея да я спасявам. Вкопчихме се един в друг и взехме да вием навъзбог като две заклещили се котки. Колко вода само нагълтах! Но не щеш ли, отнякъде се появи полицай и ни измъкна. После безкрайно дългото писане на proces-verbal36 и така нататък. Тази сутрин дори не посмях да се обадя в посолството. Животът ми вече няма смисъл. — Плачеше му се.