Разбира се, че се ядосах и й го казах.
— А на теб пък защо ти е било да си навираш носа в личния сейф на Несим? — смъмрих я. — Не ми се струва много почтено и няма да скрия погнусата си от подобно деяние, особено след всичко, което Несим направи за теб.
Тя наведе глава и каза:
— Надявах се да намеря нещо, свързано с детето — нещо, което мисля, че той крие от мен.“
Трета част
X
„Предполагам (пише Балтазар), че ако решиш някак да вмъкнеш всичко онова, което ти разправям, в собствения си ръкопис на «Жюстин», ще се получи странна книга — историята ще се раздипля, така да се каже, на пластове. Може да излезе, че съвсем неволно съм ти подсказал нова форма, нещо съвсем различно от обичайното! Нещо, подобно на идеята на Пърсуордън за серия от романи с «плъзгащи се плоскости», както обичаше да ги нарича. Или може би нещо подобно на средновековен палимпсест, където различните видове истина са нахвърляни една върху друга, като всяка заличава или пък допълва останалите. Трудолюбиви монаси се мъчат да изстържат някоя елегия, за да се покаже отдолу част от глава на Светото писание!
Мисля, че това не е лошо сравнение, пък и съвсем уместно, що се отнася до живота в Александрия — град, едновременно свят и нечестив; защото сред Теокрит, Плотин и Септуагинтата37 човек се лута по междинни нива, които са толкова колкото нивата на расите, колкото и на всичко останало — копти, гърци и евреи или мюсюлмани, турци и арменци… Греша ли? Това са онези бавни наслоения, които самото време натрупва върху мястото. Също както пласт по пласт, черта по черта животът бразди човешкото лице с бръчките на преживяното, сред които тези на смеха са неразличими от тези на плача. Преживяното — изровени от червей купчинки пръст сред пясъците на времето…“
Така пише моят приятел и е прав; защото сега Междуредието поставя пред мен въпроса за обективната „вярност към живота“ или, ако предпочитате, „към сюжета“. Независимо дали това ни харесва или не, то, подобно на самия живот, повдига и по-трудния въпрос за формата. Как да манипулирам тази маса от изкристализирали факти така, че да извлека смисъла й, и по този начин да извая по-ясна картина на този невъзможен град на любовта и блудството?
Де да знаех. Толкова неща ми бяха разкрити, че сега се чувствам като застанал на прага на съвършено нова книга, на съвършено нова Александрия. Старите очертания на града, нахвърляни под напора на бурни емоции и дообагрени от Кавафис, Александър, Клеопатра и всички останали знаменитости, се оказаха субективни. Бях превърнал този образ на града в моя лична, ревниво пазена собственост, която беше вярна, но само в границите на частично проумяната истина. Сега, в светлината на всички тези нови съкровища — защото истината, макар и безпощадна, подобно на любовта, трябва винаги да се възприема като съкровище — какво да предприема? Да разширя границите на първоначалната истина, да попълня основите с чакъла на новото познание и върху тях да издигна една по-различна Александрия? Или пък разположението на фактите да си остане същото, героите да си останат същите — и в противоречие с тях да променя само истината!
През цялата пролет, която прекарах на моя самотен остров, не спрях да мисля за невероятната гротескна информация, която ми донесе Междуредието и така промени всичките ми чувства — странно, но дори и за отминали събития. Емоциите могат ли да бъдат ретроспективни, ретроактивни?
Толкова много от онова, което написах, се основаваше върху страха на Жюстин от Несим — истински страх, искрено споделен. Бях видял със собствените си очи студената безмълвна ревност върху неговото лице — бях видял и страха, изписан върху нейното. А сега Балтазар твърди, че Несим никога не би й сторил нищо лошо. На какво да вярвам?
37
Септуагинта, или Седемдесетте — старогръцкият превод на Стария завет, направен през III в. пр.Хр. Според легендата Птолемей II поръчал превод на „Божествения закон“ („Тора“) за библиотеката си. Преводът, извършен от 72 преводачи за 72 дни, бил предназначен за елинизираното еврейство в Александрия. — Б.пр.