Ала в едно греша — има нещо, по което твоят враг или приятел може да те разпознае, и това са ръцете. Ръцете на твоята любима, ако въобще си им обърнал внимание преди, могат да те отведат при нея дори и в най-гъстата блъсканица от маскирани лица. Или пък, по предварителна уговорка, тя може нарочно да носи, както правеше Жюстин, познат пръстен — приличния на печат, резбован пръстен от слонова кост, който бе взела от гроба на византийски младеж — върху показалеца на дясната ръка. Това е всичко, но то е предостатъчно. (Молете се само да нямате лошия късмет на Амарил, който бе открил съвършената жена по време на карнавала, ала не успял да я склони да махне качулката си и доминото, за да се разкрие. Двамата разговаряли цяла нощ, дълго лежали в тревата край извора, любили се, докосвали покритите си с кадифе лица, галели се един друг с поглед. И ето, вече цяла година, той броди из града и я търси, като безумец се опитва да открие един чифт ръце. Но ръцете са толкова еднакви! Тя се заклела, тази негова жена, че на следващата година ще дойде на същото място, ще носи същия пръстен с малък жълт камък. И той тръпне, защото довечера край езерото с водни лилии очаква да види чифт ръце — ала те може никога повече да не се появят в живота му. Нищо чудно тя да е била само дух или вампир — кой знае? Но сигурно години ще минат и отново, в друга книга, в друг контекст, той пак ще попадне на нея, съвсем случайно, ала не тук, не в тези страници, които и без това са пренаселени от обречени, нещастни влюбени…)
Затова човек крачи по тъмните улици, самодоволен като безупречно дегизиран убиец, с предварително заличени следи, защото всички качулки са еднакви, и усеща свежия зимен въздух на града единствено върху клепачите си. Египтяните, които отминават, го гледат накриво — недоумяват дали да се усмихват на странния му вид, или да бягат. Когато дойде карнавалът, умът им започва да блуждае в нерешителност — не знаят как трябва да го възприемат. Отминавайки ги, маскираните ги стрелкат изпод прихлупената качулка с изгарящ поглед и вътрешно ликуват, като видят как потреперват и извръщат лица. Кадифени домина изникват иззад всеки ъгъл — вървят на групички, заливат се от смях и пеят, поели към някоя от богаташките къщи в града или към най-близкия нощен бар.
Човек, тръгнал към къщата на Червони през плетеницата от улици покрай гръцката патриаршия, не може да не си спомни за други карнавали, може би в други градове, ала под знака на същото това вилнеещо безумие и необуздано веселие, което е дарът на изгубената идентичност. Странните, преживени навремето приключения. На един ъгъл на улица „Барту“ миналата година — звук на тичащи крака и писъци. Мъж опира кама в гърлото ти и реве като ранено животно: „Елен, ако и тази нощ се опиташ да ми избягаш, заклевам се, че ще убия…“, но думите увисват във въздуха, щом вдигнеш маската, за да покажеш лицето си. Той запелтечва, извинява се, тръгва си, избухва в плач, подпира се на железните перила. Елен вече е изчезнала и той има да я търси цяла нощ!
При портата към двора, зловещо осветена от мъждукащите улични лампи, две фигури в черно са се вкопчили една в друга, боричкат се с огромна безмълвна ярост. Падат на земята, започват да се търкалят, попадайки ту в мрака, ту в светлината, докато най-накрая нощта ги поглъща. Без нито една изречена дума. Пред „Етоал“ мъж виси от трегерната греда с пречупен врат; но приближиш ли се, виждаш, че е само черно домино, закачено на пирон. Колко странно е това, че за да се освободи от чувството за вина, човек трябва да навлече не друго, а самия символ на Великия инквизитор — пелерината с качулка на Испанската инквизиция.
Но не всички са с домино, защото повечето хора имат предразсъдъци по отношение на маските и освен това, когато ги носиш в препълнена зала, ти става горещо. Затова по улиците на града се виждат много арлекиновци и пастирки, много подобия на Антоний и Клеопатра, на Александър Велики. А когато влезеш в двора на голямата къща на Червони, когато си подадеш поканата и прекрачиш прага, за да се озовеш сред топлина, светлина и пиянство, мигом ще зърнеш обични и мразени силуети на приятели и познати, изопачени в желанието си да приличат на шутове и палячовци, или пък загърнати в анонимността на черната пелерина и качулка, развилнели се във вакханалията на безпричинното веселие.
Като струя под налягане смехът блика и се удря чак в тавана или пък като перушина от разкъсан юрган се носи на облаци в разгорещения въздух. Двата струнни оркестъра, заглушени от тътнежа на човешки гласове, продължават да се трудят в накъсаните синкопи на маниакален джаз — като налудничавия ритъм на въздушна помпа. Тук, на самия дансинг, пискуни и свирки заглушават и изкривяват музиката, а окачените едно до друго цветни книжни знаменца, увиснали над главите на танцуващите двойки, се поклащат като тропически лиани.