Цяла вечер разговаряха за Амарил и неговата нещастна страст по две безименни ръце и един карнавален глас. Тогава Пърсуордън взе да разказва прословутите си истории на своя жив, почти съвършен френски.
— Когато бях на двайсет години, отидох във Венеция за пръв път по покана на един италиански поет, с когото редовно си пишех — Карло Негропонте. За английски младеж от средната класа като мен това беше невероятно приключение: да живееш сред запалени свещници в огромен като хамбар, порутен дворец, кацнал на самия бряг на Канале гранде, с цяла флотилия от гондоли на мое разположение, да не говорим за огромния гардероб от подплатени с коприна пелерини. Негропонте беше щедър човек и не жалеше усилия, щом трябваше да покаже стил, докато забавлява свой събрат. Тогава той беше около петдесетгодишен, с красиво лице и крехка физика — като рядък вид комар. Беше принц и магьосник, а поезията му представляваше сполучливо съчетание от влиянието на Байрон и това на Бодлер. Винаги носеше пелерини, обувки с катарами и тънък сребърен бастун, като насърчаваше и мен да се обличам по същия начин. Чувствах се като излязъл от готически роман. И никога не бях писал по-лоша поезия.
Една вечер излязохме заедно, докато навън се вихреше прословутият карнавал във Венеция, но скоро се изгубихме, въпреки че и двамата носехме по един отличителен белег; вие, разбира се, знаете, че карнавалът е единственото време в годината, когато вампирите сноват на свобода и по-предвидливите хора обикновено носят в джобовете си по една глава чесън, за да ги прогонят, в случай че попаднат на някой от тях. На следващата сутрин влязох в стаята на моя домакин и го заварих да лежи в кревата си блед като самата смърт, облечен в бяла нощница с дантелени маншети, а до него един доктор мереше пулса му. Когато докторът си тръгна, той ми каза: „Снощи срещнах съвършената жена — маскирана. Отидох в дома й, а тя се оказа вампир.“ В миг повдигна нощницата си и макар и отпаднал, с нескривана гордост ми показа тялото си, цялото покрито със следи от ухапвания като от зъбите на невестулка. Беше напълно изтощен, но и силно възбуден — не искаше да обяснява, ала се виждаше, че е много влюбен. „Докато не го изживееш — каза ми той, — не можеш да разбереш какво е това. Някой, когото обожаваш, да смуче кръвта ти в нощта.“ Гласът му секна, после продължи: „И Сад не би могъл да го опише. Не съм видял лицето й, но имам чувството, че е руса с русотата на севернячките; срещнахме се на тъмно и се разделихме на тъмно. Спомням си само белите зъби и гласа й — никога преди това не съм чувал жена да говори нещата, които ми нашепваше. Тя е точно онази любовница, за която съм копнял през всичките тези години. Тази вечер отново ще се срещна с нея до мраморния грифон на Разбойническия мост. О, приятелю, радвай се за мен. Истинската действителност става все по-безсмислена в моите очи. Чак сега, чрез любовта на тази вампирка, аз най-накрая усещам, че мога отново да живея, да чувствам, да творя!“ И той прекара цял ден над листовете си, а щом нощта се спусна, наметна пелерината си и скочи в гондолата. Не ми беше работа да казвам каквото и да било. На следващия ден отново го заварих блед и изтощен до смърт. Тресеше го, целият гореше и отново бе покрит с онези ужасни ухапвания. Но не можеше да говори за преживяното, без да се разплаче със сълзите на любовта и изнемогата. И точно тогава започна голямата си поема, която вие всички знаете…
Следващата седмица заминах за Равена, където трябваше да направя някои проучвания, свързани с книгата, която пишех. Останах там два месеца. Нямах никаква вест от моя любезен домакин, но получих писмо от сестра му, която ми пишеше, че брат й страда от коварна болест, ала докторите не могат да поставят диагноза, и че семейството е много разтревожено, защото той настоява да излиза всяка вечер с гондолата си и пази в тайна тези свои нощни похождения, от които се завръща напълно изтощен. Не знаех какво да й отговоря.