— Съгласен ли си? — попита тя.
— Разбира се, скъпа.
Двамата маскирани от предната седалка на колата можеха да бъдат игумени от някой средновековен манастир, погълнати в теологически спор. Атена, омагьосана от собствения си глас, продължаваше да дрънка в ухото на Пиер.
— Ама разбира се.
Жюстин хвана ръката му и я изви, за да му покаже къде бе направила знака с тебешир.
— Разчитам на теб — рече тя с дрезгавата властност на нормалния си глас, въпреки че продължаваше да шепти. — Не ме разочаровай!
— Той взе ръката й, поднесе я към купидоновските си устни и целуна пръстена, задигнат от мъртвия византийски младеж, както се целува чудотворна икона, от която очакваш да направи невъзможното: да го превърне от мъж в жена. После се изсмя и извика.
— И всичките ми прегрешения ще се струпат на твоята глава. До края на дните си ще носиш…
— Млъквай!
— За какво си говорите? — обади се Атена Траша, която веднага подуши шега или скандал, достойни за клюка. — Чии прегрешения?
— Моите — победоносно извика Тото в мрака. — Моите собствени. Жюстин се отпусна назад в тъмнината на колата, безутешно притихна в качулката си и повече не пророни дума.
— Нямам търпение да стигнем — рече Атена, като се обърна да погледне Пиер. Колата зави към входа на имението Червони и лъчите на фаровете уловиха за миг металната гравюра, която изпъкна с цвета на прегоряло мляко: Пан се съвкупява с козел — ръцете му стискат рогата, главата му е отметната назад в екстаз.
— Не забравяй! — повтори му Жюстин за последно и му разреши да помачка още малко ръката й от благодарност за чудесната идея.
— Не забравяй! — И отпусна пръстите си в неговите, студени и безчувствени, както крава се оставя да я доят. — Ала след това трябва да ми разкажеш всички интересни разговори, които си водил от мое име, чу ли? — Той едва смогна да промълви:
— Скъпа, скъпа, скъпа… — И пак целуна пръстена с онази страст, която е присъща на сексуално неориентираните.
Едва излезли от колата, и компанията им, подобно на Гълфстрийма, който стопява попадналия в топлото му течение айсберг, се разми, разпръсна се, още преди да стигне балната зала, където окончателно се смеси с тълпата. На мига Атена беше завлечена грубиянски и с неистови писъци сред най-голямата блъсканица от огромен мъжага с домино, който редеше нечувани богохулства под прикритието на качулката си. Несим, Наруз и Пиер тозчас се превърнаха в никому неизвестни нули, погълнати от безформения свят на случайните, слепи срещи, на непроницаемите маски, склонили глава една до друга, подобно на непознати досега насекоми. Тебеширеният знак на Тото го дари с няколко бегли мига на разпознаване и потокът от хора го отнесе, като бързей коркова тапа; за това помогна и пръстенът на Жюстин, който самият аз търсих напразно цяла вечер.
Но в крайна сметка всичко се уталожи до безумния хаотичен танц в ритъма на черния джаз под акомпанимента единствено на барабаните, виещите саксофони и гласовете. Човек ще рече, че силите на мрака са победили, лишили са от светлина сърцата и умовете на маскираните, хвърлили са ги още по-навътре в самотния лабиринт на непонятното им его, отприщвайки по този начин полиморфните желания на града. Сякаш приливът ги е захвърлил върху блатистото приморие на собствените им личности — символи на Александрия: това мъртво, солено езеро, обсадено от безмълвната, безучастно облещена пустиня, която е ширнала пясъците си в Африка под взора на студената луна.
Прикрити зад маските си, ние всички плъзнахме отчаяно сред тълпата, крадешком затършувахме из многобройните стаи и грейналите етажи на огромната къща, всеки с надеждата да открие знак, който да го отведе към любимия: роза, забодена с карфичка на ръкава, пръстен, шалче, цветно мънисто. Нещо, каквото и да е, по което да открие търсения любим. Качулките и маските бяха като външни символи на потайните ни умове, докато продължавахме да дирим целеустремено и всеотдайно, досущ като нашите предци пустинници, залутани в търсене на своя Бог. Плавно, ала неудържимо, големият карнавал набираше скорост. Тук-таме, като смислени откъси в неясен текст, се случваше да попаднеш на близък човек: бикоборец, който се налива с уиски в коридора, те поздравява с познатото фъфлене на Тони Умбада, или пък Поцо ди Борго, който за миг сваля маската, за да се покаже на разтрепераната си съпруга. Отвън в мрака върху тревата край езерото с лилиите седи Амарил, тръпне и чака. Той обаче не смее да свали маската си, да не би лицето му да я отблъсне или разочарова, в случай че тя се появи тази година на уречената среща, както е обещала. Ако човек се влюби в маска, когато сам е маскиран… кой от двамата ще има куража пръв да я свали? Може би такива влюбени трябва да си останат завинаги с маските? (Подобни мисли препускаха из сантименталната глава на Амарил… Любовта обича да се самоизмъчва.)