Точно в три Жюстин се появи в хола откъм градината и свали маската си: двамата с Пиер отхвърлихме предложението на Несим да ни закара у дома. Решихме да останем и да се отдадем на бала, който вече поутихваше. Хората се разотиваха на малки компании. Коли се трупаха пред къщата. Несим я целуна нежно и попита:
— Къде ти е пръстенът? — Въпрос, който самият аз изгарях от желание да й задам, но разбира се, не смеех. Тя го дари с невинна, пленителна усмивка и рече:
— Тото го издърпа от пръста ми преди малко, докато танцувахме. Къде изчезна тоз грубиян? Искам си обратно пръстена.
Тръгнахме да търсим Тото, но след като никъде не го открихме, Несим се отегчи и всички се отказахме. Ала той не забрави да предаде на Жюстин, че Клия се е обаждала. Тогава видях как любовницата ми покорно се отправи към телефона и завъртя номера на своята приятелка. Говореше тихо с озадачен израз на лицето, а след миг-два извика раздразнено:
— Разбира се, че съм добре. — И пожела „лека нощ“ на Клия. После двамата с Несим, хванати под ръка, излязоха навън в избледняващата лунна светлина, а ние с Пиер им помогнахме да се качат в колата. Селим с ястребовия си профил седеше като истукан зад кормилото.
— Лека нощ! — извика Жюстин и устните й едва докоснаха бузата ми. Прошепна ми „утре“ и думата проехтя в ума ми като свистящ куршум. Преди да вляза обратно в голямата къща, зърнах за миг лицето на Несим, което грееше със странното дяволито озарение на човек, който си отдъхва след голямо изпитание.
Някой каза, че е дочул призрачни звуци откъм оранжерията. Всички избухнаха в гръмогласен смях.
— Съвсем сериозно, не се смейте — изписука Атена. — Седим си ние на канапето с Жак, нали така, Жак? — В този миг отнякъде изникна маскирана фигура, наду свирка в лицето й и изчезна. Нещо ми подсказа, че това е Тото. Смъкнах качулката му и оттам щръкна главата на Хлое Мартиненго.
— Уверявам ви — продължи Атена, — изстена някаква дума, нещо като… — Тя се съсредоточи, погледна строго, сериозно, пое си дъх и след кратка пауза издиша с напевен глас: — Джъстис… Джъстис40.
Всички се изсмяха от сърце, а няколко души се опитаха да я изимитират:
— Джъстис — изрева едно домино и се втурна нагоре по стълбите. — Джъстис!
Останал сам, реших, че моята нерешителност и униние могат да бъдат утешени единствено с повече храна, затова прекосих дансинга по посока на бюфета, откъдето долиташе жадният пукот на тапи от шампанско. Балът все още беше в разгара си и танцуващите се поклащаха като мокро пране на вятъра, а саксофоните виеха като котило прасенца. В една ниша Друзила Банубула седеше с дръпната рокля, която откриваше заоблените й колена, а двама разкайващи се арлекиновци превързваха навехнатия й глезен. Бе пострадала — от падане или може би от спъване. Един африкански шаман с монокъл се бе проснал върху канапето зад нея и спеше дълбоко. В другата зала дама във вечерна рокля, изпаднала в пиянска сантименталност, бе седнала да свири джаз на рояла, като самичка си пееше, а сълзите не спираха да обливат страните й. Стар дебелак с космати крака, облечен като Венера Милоска, стоеше надвесен над нея. Той също плачеше. Шкембето му се тресеше.
В залата с бюфета обаче беше сравнително тихо и именно тук открих Пърсуордън — без качулка и очевидно доста пиян. Разговаряше с Маунтолив, докато последният обикаляше масата с особената си, плъзгаща се и накуцваща походка и пълнеше чинията си със студени парчета месо от пуйка и салата. Пърсуордън ругаеше доста несвързано домакините Червони, задето предлагали спуманте41 вместо шампанско.
— На твое място бих внимавал — провикна се към мен, — във всяка глътка има по една голяма доза главоболие. — Но въпреки това веднага доля собствената си чаша и я вдигна във въздуха демонстративно, за да се види, че ръката му не трепери. Докато си вземах чиния, Маунтолив ме изгледа замислено и съсредоточено, после ме поздрави по име с очевидно облекчение.
— А, Дарли — каза той, — за миг се припознах. Взех те за един от моите секретари. Ходят по петите ми цяла вечер. И ми развалят удоволствието. Еръл отказва категорично да наруши протокола и да си тръгне преди шефа на мисията; затова ми се налага да се укривам в градината, докато нещастниците решат, че вече съм си отишъл. Като по-млад толкова често съм псувал посланика си, задето трябва да стоя по цели вечери и да умирам от скука, та още тогава се заклех, че ако някога оглавя дипломатическа мисия, никога няма да принуждавам подчинените си да страдат по същия начин.