— Може би заради климата.
— Може би — съгласи се той. — Ето. Това търсех, знаех си, че е някъде в четвъртия том. — И затвори книгата шумно.
— Какво е?
Поднесе листчето по-близо до огъня и зачете бавно, със загадъчно удоволствие цитата, който беше преписал:
— „Плодът от дървото на доброто и злото не е нищо друго освен плътта; да, а самата ябълка не е нищо друго освен ябълката на пръстта.“
— Това изобщо не звучи будистки — обадих се аз.
— Не, то е от бащата на Маунтолив, от неговия предговор.
— Мисля, че…
Ала в този миг се чу панически писък. Идваше някъде отблизо и Каподистрия въздъхна.
— Не мога да разбера защо, по дяволите, година след година трябва да участвам в този проклет карнавал — рече той сърдито и гаврътна останалото си уиски. — Погледнато астрологически, това е прокобно, злощастно време. Искам да кажа, за мен. И всяка година се случва по някое нещастие. Това ме изнервя. Преди две години намериха Арнел обесен в музикалния салон в къщата на Фонтана. Смешно, нали? Ужасно неучтиво, ако го е направил сам. А после Мартин Фери се яви на дуел с Джакомо Форте… Сякаш по това време дяволът се развихря. Точно затова и аз съм облечен като дявол. Мотая се наоколо, чакам хората да дойдат да ми предлагат душите си. Аха! — Той подсмръкна, потри ръце, които изшумяха като пергамент, и нададе сух отривист кикот. После стана, дояде последното парче от пуйката и рече: — Господи, кое време е станало? Трябва да си вървя. Велзевул трябва да си ляга.
— Аз също — казах, разочарован, дето не можах да видя поне почерка на стария поет. — Аз също.
— Да те закарам ли? — попита той, докато чакахме херметичната врата да се отвори и да ни погълне шумната музика на площадката отпред. — Безсмислено е да се опитваме да пожелаем „лека нощ“ на нашите домакини. Червони сигурно отдавна си е легнал.
Заслизахме бавно по стълбите, без да спираме да си говорим. В голямата зала ритмичните синкопи на музиката не секваха. Да Капо нагласи маската си и отново заприлича на странен птицеобразен демон. Спряхме за миг и се загледахме в танцуващите. Той се прозя и рече:
— Ето тук е мястото, където можеш да цитираш „Изостави Бог Антоний“ от Кавафис. Лека нощ. Умирам за сън, въпреки че според мен нощта тепърва ще се пълни с изненади. Винаги е било така.
И се оказа прав. Аз се помотах още малко, зазяпан в танцуващите двойки, след което се спуснах по стълбите в студения мрак на нощта. Там, пред вратата, чакаха няколко лимузини и дремещи слуги, ала улиците бяха вече опустели и стъпките ми отекваха звънливо и отсечено при допира с плочника. На ъгъла на „Фуад“ имаше няколко проститутки, които стояха и пушеха отпуснати и безжизнени, небрежно облегнати на един дувар. Извикаха дрезгаво подире ми. В косата си носеха цветове от магнолия.
Прозявайки се, реших да мина покрай „Етоал“, за да проверя дали Мелиса е още там, но мястото беше празно, с изключение на едно пияно семейство, което категорично отказваше да напусне заведението, въпреки че Золтан бе вдигнал столовете върху масите и ги бе избутал върху дансинга.
— Тя си тръгна рано — подвикна ми той. — Оркестърът си отиде. Момичетата също. Всички си отидоха. Само тези мерзавци от Асуан не щат да си ходят. Ама на тоя брат му е полицай, та не смея да затворя.
Един шкембелия се изправи и взе да мята гьобеци с бавни сластни движения на бедрата и таза, а останалите му пляскаха в такт. Тръгнах към мизерната квартира на Мелиса със смътната надежда, че може да е още будна. Изпитвах желание да говоря с някого; не, по-скоро исках да си изпрося една цигара. Само това. После щеше да дойде и желанието да спя с нея, да притисна в обятията си слабото й, така обичано от мен тяло, да вдишам дъха на алкохол и тютюнев дим, като през цялото това време си мисля за Жюстин. Но прозорецът й не светеше; или спеше, или още не се беше прибрала. Золтан каза, че си е тръгнала с компания бизнесмени, маскирани като адмирали.
— Des petits commercants quelconques45 — добави той презрително и после взе да се извинява.
Не, нощта се очертаваше да бъде пуста и мъждивата, убита лунна светлина се поклащаше върху вълните на пристанището, морето лизваше пристана боязливо, след това се отдръпваше и пак настъпваше, крайбрежната ивица изтъняваше в белезникавата далечина и на фона на общата сивота леко проблясваше като слюда. Останах така за известно време, късайки на парченца едно цветно знаменце — със сухия рязък звук на безвъзвратност всяко листче се отделяше от цялото с категоричността на преустановени човешки отношения. Уморен и сънлив, тръгнах към къщи, като мислено си повтарях думите на Да Капо: „Нощта тепърва ще се пълни с изненади.“