И наистина, изненадите вече бяха започнали в къщата, която току-що бях напуснал, въпреки че за тях щях да науча чак на следващия ден. Но макар да бяха изненади, всички ги възприеха в стила на града — с покорство и смирение, които бяха типично мюсюлмански. Защото в Александрия никой никога не може да се потресе дълбоко; за нас трагедиите съществуват само колкото да разнообразяват разговорите ни. Смъртта и животът са просто рисковете на случайността, които не могат да бъдат избегнати и не заслужават нищо повече от снизходителни усмивки и разговори, разпалени от ненадейната им поява. Щом съобщиш на някой александриец лоша новина, той веднага ще ти отвърне с думите: „Знаех си, че нещо такова ще се случи. Винаги така става.“ А ето какво бе станало.
В цветната оранжерия на Червони имало само няколко старомодни шезлонга, върху които била натрупана цяла камара палта и зимни наметки; когато гостите започнали да се разотиват, целият дансинг се покрил със захвърлени домина и всички се впуснали да търсят своите кожи и пелерини. Мисля, че именно Пиер направил откритието, докато ровел в планината от палта за кадифеното си сако, което бил захвърлил там още в началото на вечерта. Във всеки случай по това време самият аз вече си бях тръгнал и вероятно съм бил на път за вкъщи.
Открил Тото дьо Брюнел, все още топъл с кадифеното си домино, ръцете му щръкнали нагоре като лапите на куче, което се е търколило по гръб, за да му почешат корема. Бил заровен надълбоко под пластове палта. Едната му ръка, пресегната към слепоочието, сякаш да попречи на фаталното дело, преди да е станало късно, стояла като внезапно замръзнала, вдигната малко по-високо от другата. Като че искал да се предпази от невидима палка. Иглата от широкополата шапка на Помбал била забита странично в главата му с такава сила, че го забола като хербарийна пеперуда. Преди това Атена и Жак правили любов точно там; всъщност тялото й лежало буквално върху неговото — факт, който при нормални обстоятелства щеше ужасно да се понрави на Тото. Но той бил мъртъв, клетият Тото, а върху пръста му продължавал да се мъдри пръстенът на моята любов. „Джъстис!“
— Разбира се, такива неща се случват всяка година.
— Разбира се — повторих аз, все още замаян от новината.
— Но точно Тото, това всъщност е доста неочаквано.
Балтазар ми позвъни около единайсет на следващата сутрин, за да ми разкаже за случилото се. Тъй като бях още сънен, това ми се стори не само невероятно, но и съвършено необяснимо.
— Сега ще трябва да се състави полицейски протокол и затова ти се обаждам. Нимрод, разбира се, няма да ни създава излишни неприятности. От целия прием иска само един свидетел. Жюстин смята, че е най-добре да отидеш ти, ако нямаш нищо против, естествено. Значи става. Добре. Разбира се. Не, Червони ме измъкна от леглото в четири без петнайсет. И двамата бяха много объркани. Веднага отидох, за да… помогна с каквото мога. Боя се, че те още не са успели да го проумеят. Иглата е била от шапката… да, на твоя приятел Помбал… естествено, човек с дипломатически имунитет. А пък не можеш да си представиш колко пиян беше… Разбира се, немислимо е той да го е направил, но нали ги знаеш какви са полицаите. Дали е станал? — Не бих посмял да го будя в толкова ранен час и така му отговорих. — Както и да е — продължи Балтазар, — смъртта му е подплашила доста хора, особено някои от френската легация.
— Но той носеше пръстена на Жюстин — казах аз с пресипнал глас и всички лоши предчувствия от последните месеци изведнъж се скупчиха над главата ми. Почувствах се зле, побиха ме тръпки и трябваше да се облегна на стената до телефона, за да не падна. Спокойният тон на Балтазар и веселият му глас ми прозвучаха цинично. Последва дълго умълчаване.
— Да, знам за пръстена… — продължи той, изсмя се приглушено и добави: — Но това също ми се струва невероятно като възможна причина. Пък и Тото беше любовник на ревнивия Амар, нали знаеш. Много могат да бъдат причините…
— Балтазар — казах и гласът ми секна.
— Ще ти се обадя, ако изникне нещо ново. Срещата е в седем в кабинета на Нимрод. Ще се видим там.