— Добре.
Оставих слушалката и нахлух като фурия в спалнята на Помбал. Завесите бяха още спуснати, леглото му беше обърнато наопаки, което подсказваше, че доскоро е било заето, но друга следа от него нямаше. Обувките, както и отделни части от костюма му на перачка лежаха разхвърляни из цялата стая, което ми доказа, че снощи той се е връщал у дома. Всъщност перуката му бе паднала в антрето: знаех, защото много по-късно, някъде към обяд, чух тежките му стъпки по стъпалата и тогава той влезе в апартамента с перуката в ръка.
— С мен е свършено — отсече. — Свършено, mon ami. — Изглеждаше по-улегнал от всякога, докато се канеше да седне на стола си за подагра, сякаш очакваше внезапна атака от тази така специална и интимна болест. — Свършено — повтори, потъна в стола си с въздишка и се разположи удобно.
Чувствах се съвършено объркан, изправен насред стаята по пижама. Помбал въздъхна тежко.
— В посолството знаят всичко — каза той мрачно и стисна зъби. — Отначало се държах много зле… да… днес генералният консул е с нервен припадък… — И в този миг съвсем ненадейно истински сълзи на смесени чувства — гняв, объркване и истерия — бликнаха от очите му. — Знаеш ли какво? — изхлипа той. — Във Втори отдел смятат, че аз съм отишъл на карнавала специално за да бодна иглата в главата на Дьо Брюнел — най-добрият и най-сигурният агент, който някога сме имали тук!
Разрева се като магаре, но неизвестно как сълзите му изведнъж преляха в смях; попи мокрите си очи и се задъха, докато плачеше и се смееше едновременно. После, все още подвластен на тези непреодолими пристъпи, той се изтъркаля от стола си подобно на таралеж върху килима и остана така известно време, като целият се тресеше от хълцане; след това продължи да се търкаля, разтърсван от редуващи се напъни на сълзи и смях, спря се в ламперията и взе да барабани по стената, като при всеки удар повтаряше ритмично една и съща красива и наситена със съдържание дума, събрала в себе си пълния сбор на отчаянието:
— Merde. Merde. Merde. Merde. Merde46.
— Помбал — казах аз тихо, — за бога, не прави така!
— Махай се! — изкрещя ми той от пода. — Няма да спра, ако не се махнеш. Моля те, върви си.
Съжалих го, излязох от стаята и отидох да си взема една студена вана, където останах да лежа, докато не го чух, че рови из килера за хляб и масло. Приближи се до вратата на банята и ми почука.
— Там ли си? — попита той.
— Да.
— Тогава забрави всичко, което ти наговорих — извика ми през вратата. — Моля те, чуваш ли?
— Вече го забравих.
— Добре. Благодаря ти, mon ami.
Чух тежките му стъпки да се отдалечават към неговата стая. Останахме в леглата си докъм обяд, без повече и дума да обелим. В един и половина Хамид пристигна и ни приготви нещо за хапване, въпреки че никой от нас нямаше апетит. Докато се хранехме, телефонът иззвъня и аз отидох да го вдигна. Беше Жюстин. Изглежда, бе решила, че зная за Тото дьо Брюнел, защото не каза нищо по въпроса.
— Държа — започна направо тя — да си получа моя злополучен пръстен. Балтазар го е поискал от полицията. Да, да, същият, който Тото взе от мен. Но очевидно някой трябва да го разпознае и да се разпише за него. Върху протокола. Хиляди благодарности, задето сам си предложил да отидеш. Както сигурно се досещаш, ние с Несим… в края на краищата нали трябва само да свидетелстваш. А после, може би, скъпи мой, ще можем да се видим и ти ще ми го върнеш. Днес следобед Несим заминава за Кайро по работа. В градината на Аврора в девет, съгласен ли си? Ще имаш предостатъчно време. Ще чакам в колата. Толкова искам да си поговорим. Да. Сега трябва да вървя. Благодаря ти още веднъж. Благодаря.
Върнах се на масата. Двамата седяхме — роби в еднакви окови, — натежали от чувство за вина и изтощение. Хамид ни прислужваше внимателно и в пълно мълчание. Дали знаеше какви мисли ни занимават в момента? Беше невъзможно човек да прочете нещо в тези нежни, сипаничави черти на лицето и в това премигващо едно-единствено око.
XI
Беше се стъмнило, когато освободих таксито на площад Мухаммад Али и продължих пеш към префектурата, където се намираше кабинетът на Нимрод. Все още не бях на себе си от светкавичния развой на събитията и се чувствах ужасно потиснат от безизходицата, до която водеше той. Бях изцяло под влиянието на предупрежденията и заплахите от последните няколко месеца, в които живеех само за един-единствен човек — Жюстин. Горях от нетърпение да я видя отново.