— Току-що се запознах с една директива — най-накрая се обади Скоби с тъжен, съсухрен гласец, — относно онези, на които викат педераст. Потресен съм, старче. Не ме е срам да ти призная, че не знаех какво означава тази дума. Трябваше да я потърся в речника. Та директивата казва, че на всяка цена следва да ги избягваме. Те представлявали заплаха за сигурността на мрежата. — Изсмях се и почувствах как и старият Скоби е склонен да се изкикоти приглушено, ала депресията мигом охлади този му импулс и побърза да го зарови в малките трапчинки на тези червени като черешки бузи. И той продължи гневно да пуши лулата си. — Педераст — повтори презрително и взе да се опипва в търсене на кибритената си кутийка.
— Мисля, че у дома нещата не са им съвсем ясни — тъжно добави той. — Ето, вземи египтяните. Те пет пари не дават дали някой има наклонности или не — стига да е мъж на място, стига да е Душата на Честта, като мен. — Говореше съвсем сериозно. — А сега, старче, ако ще продължавам да работя за… Знаеш какво… Трябва да им съобщя истината. Ти какво ще кажеш?
— Не ставай глупак, Скоби.
— И аз не знам. Искам да бъда напълно откровен с тях. Не че ще допусна гаф. Но изглежда, човек не бива да има наклонности, както не е желателно да има брадавици или голям нос. Но какво мога да направя?
— Почти нищо на твоята възраст.
— Ама вътре в себе си ще знам — каза пиратът и у него като че за миг проблесна частица от едновремешния му „аз“, — че съм мръсник, лицемер и шпионин. — Изгледа ме лукаво над лулата си и изведнъж се оживи. Подхвана един от любимите си, интересни, но доста несвързани монолози — още една глава от сагата за неговия стар приятел, вече станалият митичен Тоби Манеринг. — Веднъж Тоби с тази негова невъздържаност се докара до медицинско състояние — мисля, че съм ти разправял. Не съм ли? Добре тогава. Значи, докара се до медицинско състояние. — Очевидно цитираше някого, и то с нескривано удоволствие. — Боже, как само го бе ударил на живот този Тоби. Ама тогава беше още млад. Беше направо върхът. От нищо не му пукаше. Накрая обаче се озова под лекарско наблюдение и трябваше да носи някакво презервативно средство. — Гласът му се извиси с цяла октава. — Когато ни пускаха в брегови отпуск, той се разхождаше с маншон от леопардова кожа, докато най-накрая всички от търговския флот възнегодуваха срещу него в един глас. Отстраниха го за шест месеца. Настаниха го в някакъв дом и там му казали: „Трябва да ти направим тракция“ — аз, разбира се, не знам какво е това. Ама той така се разпищял, че се чуло чак до Тюксбъри. Разправят ти, че ще те излекуват, но това е бошлаф работа. Така или иначе, него не го излекуваха. След време го пуснаха. Нищо не можели да направят. Страдал от безогледно нахалство, така се произнесли. Клетият Тоби!
После съвсем неусетно Скоби заспа, опрял глава в стената на джамията. („Котешка дрямка — така я наричаше, — но деветата вълна винаги те разбужда.“ Не задълго, помислих си аз.) След миг деветата вълна, понесла го на гребена на собствените му сънища, изведнъж го стовари на брега. Той се сепна и се изправи.
— Та какво говорех? А да, за Тоби. Баща му беше депутат в парламента. Много важна клечка. А Тоби си беше богаташко синче. Отначало много искаше да се посвети на Църквата. Твърдеше, че чувствал у себе си призвание. Според мен обаче всичко беше заради дрехите, тези пищни свещенически одежди — той беше страхотен театрал тоя Тоби, ама аматьор. И като не стана свещеник, изгуби вярата си, тръгна по наклонената плоскост, подхлъзна се и трагедията се случи. Окошариха го. Той каза, че дяволът го бил подкокоросал. „Ти гледай пак да не те подкокороса — рекъл му мировият съдия. — Че както си се разгащил…“ Искаха да го тикнат в затвора — казаха, че страдал от рядка болест — роговица на изобилието, май така я нарекоха. Но за щастие баща му отиде до министър-председателя и цялата работа се потули. Имаше късмет, че по онова време целият кабинет беше с наклонности. Тайнствена работа! Министър-председателят, дори кентърбърийският архиепископ. И те проявиха разбиране към бедния Тоби. Та голям късмет извади той. След което му върнаха разрешителното и пак тръгна да плава.
Скоби отново задряма, но само след няколко секунди се сепна и тръсна глава театрално.
— Именно старият Тоби — продължи без прекъсване, като се прекръсти набожно и преглътна смирено — направи от мен вярващ. Една нощ, докато давахме вахта на „Мередит“ (биваше си го старото корито), той ми вика: „Нещастнико, има нещо, което трябва да знаеш. Ти чувал ли си някога за Дева Мария?“ Аз, разбира се, бях чувал нещо смътно. Но не знаех точно с какво се е занимавала, така да се каже…