— Подпиши тук — каза Нимрод, като ми посочи листа, — след като прочетеш собствения си екземпляр. — Той се изкашля в шепата си и добави с нисък глас: — После можеш да вземеш пръстена.
Балтазар ми го подаде. Беше студен и по него още личеше прахът за отпечатъци. Избърсах го във вратовръзката си и го прибрах в джобчето за часовник на панталона си.
— Благодаря — отвърнах и седнах зад бюрото да изчета полицейския протокол, докато другите запалиха цигари и започнаха да разговарят с приглушени гласове. До изписаните на машина листове лежеше и друг, изпъстрен с нервния дребен почерк на генерал Червони. Това беше списъкът на хората, поканени да присъстват на карнавала, и той продължаваше да отеква с великолепната поезия на имената, които вече значеха толкова много за мен. Имената на александрийци. Чуйте:
Пиа дей Толомеи, Бенедикт Данжо, Данте Боромео, полковник Негиб, Тото дьо Брюнел, Уилмът Пиерфьо, Мехмед Адм, Поцо ди Борго, Ахмед Хасан паша, Делфин дьо Франсьо, Джамбулат бей, Атена Траша, Хадад Фахми Амин, Гастон Фипс, Пиер Балб, Жак дьо Гери, граф Банубула, Онуфрий Папас, Дмитри Рандиди, Пол Каподистрия, Клод Амарил, Несим Хоснани, Тони Умбада, Балдазаро Тривизани, Гилда Амброн…
Изчетох имената от списъка шепнешком, като след всяко прибавях мислено думата „убиец“, само за да видя дали двете се връзват. Чак когато стигнах до името на Несим, спрях и вдигнах очи към тъмната стена — за да си го представя и разгледам, както бяхме разглеждали прожектираните снимки. Още виждах онзи израз на лицето му, докато му помагах да се качи в огромната кола — странното дяволито сияние на човек, който си отдъхва след голямо изпитание.
Четвърта част
XII
Въпреки сезона приморската част на Александрия бе обляна в светлина — удължените заоблени извивки на крайбрежния булевард се губеха в падналия ниско хоризонт; през хилядите осветени витрини на магазини и заведения хората на този европейски град изглеждаха като красиви тропически риби, насядали около маси, отрупани с чаши мастика, анасон или бренди. Загледан в тях (бях хапнал нещичко на обяд), изведнъж усетих глад и тъй като до срещата с Жюстин ми оставаше много време, влязох през бляскавите врати на „Дайъмънд сутра“ и си поръчах сандвич с шунка и едно уиски. И отново, за кой ли път, когато драмата на външните събития е разрушавала емоционалния модел на всекидневието, започнах да виждам града с нови очи — да разглеждам създадените от човека форми и контури с безпристрастието на ентомолог, който изучава неизвестен вид насекоми. Ето я вечната надпревара и всеки участник в нея е погълнат от личните си занимания, любов, омраза и страхове. Жена брои пари върху стъклен тезгях, старец храни куче, арабин с червен фес придърпва завеса.
Задушлив пушек се извиваше в небето откъм малките моряшки кръчми по крайбрежието, където метални шишове, натежали от карантия и подправки, се въртяха монотонно напред-назад или пък тумбести, лъскави бакърени котли изпускаха изпод капаците си гореща, наситена с аромата на сепия и гълъби пара. Тук сервираха в сини канчета и хората се хранеха с пръсти, както правят и до днес на Цикладските острови.
Взех един разнебитен конски файтон и сред звучния тропот на копита и шумните въздишки на морски вълни се отправих към Аврора. С пълни гърди поглъщах белезникавия сумрак и се мъчех да се отърся от вечните угризения и страхове, които не спираха да бушуват в главата ми — така неистови, че не сварвах да ги анализирам; под всичко това (като жаба под студен камък, като ветреца, който излиза само нощем) ужасът от мисълта, че самата Жюстин може да е заплашена от любовта, която „си дарявахме един на друг“, продължаваше да ме разяжда отвътре. Взех да прехвърлям тази мисъл в главата си и да я оглеждам от всички страни, както затворник претегля възможностите за изход, притискайки с все сила залостената врата, която го държи в принудителна и непосилна робия; опитвах се да измисля някакъв изход от положението, което, така ми се струваше, можеше да доведе до смъртта й, както и до моята.
Огромната кола вече ме чакаше, встрани от пътя, притихнала в мрака под пиперовите дървета. Тя тихичко ми отвори вратата и аз влязох, още вцепенен от собствените си страхове.