Жюстин ми цитира нещо на гръцки, но аз не знам откъде е:
Тръгнахме да се разхождаме между дюните, хванати за ръка, бавно, като насекоми, докато стигнахме Тапосирис с порутените колони и капители, разпръснати сред древните, белязани от времето фарове и брегови знаци. („Реликвите на чувствата — казва Колридж — могат да съществуват неопределено време в латентно състояние, и то в съвършено същия порядък, в който са оставили своите следи.“) Да, но порядъкът на въображението не е този на паметта. Подухна морски бриз откъм гръцкия архипелаг. Морето беше гладко като детска буза. Само в периферията се вълнуваше и въздишаше. Топлите целувки си остават навътре, ампутирани в началото и края, съществувайки сами за себе си, подобно на нежните полупрозрачни листица от роза или папрат, притиснати между кориците на стари книги — единствени и неувяхващи като спомените за града, който представляват и който извикват в съзнанието: звън от забравена карнавална китара, отекващ в тъмните улици на Александрия, докато трае тишината…
Виждам всички нас, но вече не като мъже и жени, личности, подпухнали от собствените си деяния на забрава, глупост и измама, а като създания, несъзнателно превърнати в част от пейзажа, заровени до кръста сред руините на един-единствен град, потопени в неговите стойности; подобно на онези същества, за които Емпедокъл пише: „Самотни крайници се лутаха в търсене на своята половинка“, и на друго място: „И така сладкото прегръща сладкото, горчивото се втурва към горчивото, киселината се слива с киселина, топлината се гуши в топлината. «Все членове на един град, чиито действия са извън кръга на заговорите и интригите: александрийци.»“
Жюстин се е излегнала върху срутена колона в Тапосирис, чернокосата й глава тъмнее на фона на въздишащата вода, морският бриз си играе с къдриците й: „В целия английски има само един израз, който ми говори нещо: изразът «от незапомнени времена».“
Погледната през своенравния филтър на паметта, колко далечна ми изглежда онази забравена вечер. Колко много неща щяхме тепърва да преживеем всички ние, докато стигнем до големия лов на патици, който така рязко и ненадейно ускори финалния обрат, както и изчезването на самата Жюстин. Но всичко това принадлежи на една друга Александрия — онази, която създадох във въображението си и която обемистото Междуредие на Балтазар не разруши, но промени до неузнаваемост.
„Да вместиш действителността — пише Балтазар, — това е единственият начин да останеш верен на Времето, защото във всеки миг на Времето възможностите са безкрайни по множественост и разнообразие. Животът се свежда до направения избор. Вечната резервираност на ума и вечните възможности за избор.“
Сега, от отдалечеността на моя остров виждам всичко в неговата двойственост, във взаимното преплитане на фактите и измислицата, но най-вече го виждам по съвсем нов начин; докато препрочитам и преработвам действителността в светлината на онова, което знам, аз с удивление откривам, че и моите чувства са се променили, възмъжали са, задълбочили са се. Тогава разрушението на моята лична Александрия може би е било необходимо („по предмета на едно истинско произведение на изкуството няма плоска повърхност“); може би дълбоко заровен под всичко това лежи кълнът на истината — плодоползвателят на времето, — който, ако мога да го усвоя, ще ме придвижи малко по-напред в онова, което е всъщност търсене на моя истински „аз“. Ще видим.
XIII
„Клия и нейният стар баща, когото тя обожава. Беловлас, с изправена стойка и очи, пълни с напрежение и тревога за младата неомъжена богиня, която е отгледал. Веднъж в годината, в навечерието на Нова година, двамата танцуват в хотел «Сесил» — бавно, тържествено и грациозно. Той се носи в ритъма на валса като курдисано човече.“ Някъде някога съм написал тези думи. Те ми припомнят друга картина, други събития.