Старият учен идва и сяда на моята маса. Има особена слабост към мен, не знам защо, но с мен винаги разговаря с известна шеговитост, дори притеснителност, докато двамата наблюдаваме как красивата му дъщеря се носи край нас в обятията на поредния обожател — така изящна, така уравновесена.
— Още прилича на ученичка… или на художничка. Тази вечер откри петно от вино върху наметалото си и затова си сложи отгоре мушамата, а в джобовете си намери бонбони, които веднага изяде. Какво ли щеше да каже майка й на това, ако беше жива.
Продължихме да пием и мълчаливо да наблюдаваме цветните лампички, които мъждукаха сред танцуващите двойки. Той рече:
— Чувствам се като стар сводник. Все се оглеждам да й намеря подходящ жених… Нейното щастие е толкова важно за мен, че… от много намесване май всичко ще разваля… въпреки това не мога да оставя нещата на собствения им ход… през изминалите години успях и зестра да й събера… Парите вече ме парят, ще прогорят джобовете ми… Щом видя някой приятен англичанин като теб, първата ми работа е да му кажа: „За бога, вземи я и се грижи за нея.“… Горчиво удоволствие бе това да я отгледам без майка. Да. Няма по-голям глупак от стария глупак.
И той тръгна сковано към бара с усмивка на уста. Малко по-късно същата вечер Клия дойде и седна до мен в сепарето, като си вееше с ветрило и се усмихваше.
— Още петнайсет минути до полунощ. Бедната Пепеляшка. Трябва да прибера татко у дома, преди да е ударил часът, за да не изпусне от съня си за красота.
После се разприказвахме за Амар, чието дело за убийството на Дьо Брюнел бе приключило същия следобед с признаването му за невинен поради липса на преки доказателства.
— Знам — рече Клия тихо. — И се радвам. Това ми спести угризенията на съвестта. Не мога да си представя какво щях да правя, ако го бяха осъдили. Нали разбираш, аз знам, че той не го е направил. Защо ли? Ами защото, скъпи мой, знам кой го е направил и защо…
— Тя присви прекрасните си очи и продължи: — Една александрийска история — да ти я разкажа ли? Само ако обещаеш да я запазиш в тайна. Обещаваш ли? Зарови я надълбоко заедно с отиващата си година, с всичките ни нещастия и безразсъдства. Те сигурно и при теб изобилстват, нали? Добре. Слушай тогава. В нощта на карнавала си бях легнала и си мислех за една картина — голямата картина на Жюстин. Беше изцяло сбъркана, но не можех да разбера къде точно. Подозирах, че главно в ръцете — тези мургави красиви ръце. Бях уловила начина, по който имаше навика да ги поставя в скута си, ала нещо в самата композиция ме дразнеше; и изведнъж тази неудача взе да ме тревожи — месеци след като бях приключила картината. Не знам защо. И тогава си казах: „Трябва пак да помисля върху тези ръце“ и преместих картината от ателието в стаята си, където я опрях на стената. Да, но и това не помогна; цяла вечер стоях, пуших и скицирах ръцете по памет в различни положения. Не се получаваше и не се получаваше. Тогава си помислих, че сигурно е заради онзи ужасен византийски пръстен, който носеше. Така или иначе, трескавото ми мислене не помогна с нищо, затова в полунощ зарязах всичко и си легнах. Продължих да пуша в леглото, а котката заспа в краката ми.
От време на време групички хора минаваха шумно по улицата, пееха или се заливаха от смях, но полека-лека градът се изтощи, животът се изцеди от вените му, защото ставаше късно.
Изведнъж, насред спусналата се тишина, долових шум от бягащи стъпки. Никога не бях чувала човек да тича толкова бързо, толкова леко. Само опасност, ужас или нещастен случай могат да подгонят някого с такава скорост, помислих си аз, докато стоях заслушана в бесния бяг. Без да намаляват лудешката си скорост, стъпките поеха по улица „Фуад“ и завиха при „Свети Сава“. Приближавайки, ставаха все по-отчетливи. Прекосиха улицата, спряха, после минаха на тротоара откъм моята страна. След миг звънецът на входа прониза тишината.
Изправих се в леглото стресната, светнах лампата и погледнах часовника. Кой можеше да бъде по това време? Докато стоях и се колебаех какво да направя, звънецът проехтя отново: продължително, настоятелно звънене. Добре де! Нощем изключвам лампата пред входната врата, затова не можех да видя кой е, без да сляза долу и да проверя. Наметнах пеньоара си, пъхнах малкия пистолет в джоба му и отидох да отворя. Върху стъклото на вратата се открояваше черният, плътен силует на мъж. Отстъпих леко назад. „Кой е?“