Бащата на Клия танцуваше с нея — сковано и щастливо, като курдисана играчка; той целуна талантливата й ръка, която и Наруз бе обсипвал с противните си целувки през онази вече забравена вечер. Дъщерята е по-скъпа от съпругата.
„Отначало — пише Пърсуордън — търсим да запълним празнотата на собствената си личност с любов, и за кратък миг се радваме на илюзията за цялост, за пълнота. Ала това е само илюзия. Защото странното създание, което смятаме, че ще ни приобщи към света, в крайна сметка успява да ни откъсне от него. Любовта свързва, после разделя. А как иначе ще израснем?“
Как иначе наистина? Но успокоен, че най-накрая съм отново сам, тръгвам опипом обратно към тъмния ъгъл, където празните столове на пируващите стърчат като безплодни житни класове.
XIV
В началото на лятото получих писмо от Клия, с което тези кратки спомени от Александрия може би трябва да завършат. То беше съвършено неочаквано.
Ташкент, Сирия
„Твоето писмо, така неочаквано след мълчание, което се опасявах, че ще продължи вечно, ме последва по пътя ми от Персия до тази малка къща, кацнала високо на хълма сред кедри и борове. Наела съм я за няколко месеца, за да изпробвам ръката и четката си с тези странни планини — скали с ручеи кристална вода и средиземноморски цветя. Гургулици денем и славеи нощем. Каква свежест след онзи прахоляк! Колко време мина оттогава? О, скъпи ми приятелю, знай, че треперех, докато отварях плика. Защо ли? Страхувах се, че онова, което имаш да ми кажеш, ще ме върне против волята ми към стари, отдавна изоставени от мен места и картини; старите обиталища на личността, дето навремето принадлежаха на александрийската Клия, която ти познаваш, ала тя вече не е същата или поне не изцяло. Променила съм се. Сега съм нова жена и със сигурност нова художничка, все още неукрепнала и срамежлива — като рогцата на охлюв, — но нова. Един цял свят на преживявания стои между нас… Откъде би могъл да знаеш всичко това? Пишейки, сигурно ще си мислиш за старата Клия, старата Клия; и тогава какво ли бих могла да ти отговоря? Оставих твоето писмо настрана, за да го прочета тази вечер на спокойствие. То ме трогна и аз не мога да не отговоря: ето го — моето писмо, писано дълго време, в различни промеждутъци, след рисуване, или преди лягане, когато запалвам малката си печка и си приготвям вечеря. Днес е хубав ден да започна с него, защото вали — целият планински склон се е разшумял от дъжда и от придошлите потоци. Дърветата са като живи от плъзналите по стволовете им огромни охлюви.
Значи Балтазар те е смутил с неговите обезпокоителни нови сведения. Не съм сигурна, че одобрявам постъпката му. За теб това може и да е добре, но едва ли е така за книгата или книгите, които, според мен, трябва да ни поставят в особено положение спрямо действителността. Искам да кажа, че трябва да приличаме по-скоро на «герои», отколкото на човешки същества. Права ли съм? И защо, питаш ме ти, никога не съм ти казала нищичко за нещата, които сега вече знаеш. Такива неща не се казват, както знаеш, никога! Като страничен наблюдател, който е на еднакво разстояние от двама приятели или любовници, човек винаги се разкъсва от чувства, които му пречат да се намеси, да повлияе и затова никога не го прави. И правилно. Как бих могла да ти кажа онова, което ми беше известно за Жюстин, или, ако искаш да знаеш, това как гледах на твоето непочтително отношение към Мелиса? Моето истинско съчувствие и към трима ви изключваше подобно нещо. Що се отнася до любовта, тя е такова парадоксално и самомнително създание и така задоволителна сама по себе си, че едва ли би се повлияла от намесата на чужди истини. Сега вече съм сигурна, и ако вникнеш в чувствата си, ти също ще се увериш в това, че обичаше Жюстин повече, само защото не ти беше вярна! Курвата — това е истинската любимка на мъжете, както веднъж ти казах, и ние сме родени да обичаме онези, които ни нараняват. Права ли съм? Освен това моята привързаност към теб също ме възпираше. Ревнувах те като писател — и като писател те исках за себе си, исках да те запазя. Разбираш ли?