Смятам, че всички ние трябва да стоим настрана от онези големи, преувеличени слова като Красота, Истина и така нататък. Ти как мислиш? Всички сме еднакво глупави и слабоумни, стане ли дума за живота на всекидневието, и в същото време направо гиганти, когато трябва да се произнесем по въпросите на вселената. Sufflaminandus erat48. И аз като теб имам два взаимносвързани проблема: моето изкуство и моят живот. В живота си съм някак нерешителен, дрипав и опърпан, но в изкуството си съм свободен да бъда такъв, какъвто най-много искам да изглеждам — човек, който може да внесе решителност и хармония в живота на умиращите край него. В изкуството, всъщност чрез изкуството, аз искам да постигна себе си, като се отърсвам от творбата, която е без значение, както змията се изхлузва от кожата си. Може би затова дълбоко в себе си писателите предпочитат да ги обичат заради творчеството им, а не заради самите тях — не съм ли прав? Но това предполага и една съвсем различно устроена жена. А къде е тя?
Ето, скъпа ми Клия, някои от мислите, върху които си блъска главата твоят всезнаещ приятел — класическата глава и романтичната глава на Лудвиг Пърсуордън.
Уф! Вече е късно и маслото в лампата е на свършване. За тази вечер стига. Може би утре, след като си напазарувам и ако съм в настроение, ще продължа да дописвам писмото; ако ли пък не съм — няма. Умнико, колко по-добре би било, ако можехме да си поговорим. Складирала съм в себе си цели разговори, които стоят неизползвани! Това е може би единствената истинска липса, от която човек страда, когато живее сам; разсъжденията на един приятел, които да съпоставиш със собствените си, просто за да видиш доколко и дали си подхождат! По необходимост самотниците се превръщат в автократи, а техните преценки ех cathedra49 — в самата същност на нещата: а това може би не е много добре за произведението на твореца. Ала тук най-накрая ще се спогодим — ти на твоя остров, който е само нещо като метафора, подобно пещта на Декарт, нали?; и аз в моята приказна колибка в планината.
Миналата седмица между дърветата изскочи един мъж, също художник, и сърцето ми заби необичайно бързо. Усетих внезапно желание да се влюбя, като по всяка вероятност съм разсъждавала така: «След като съм се откъснала напълно от света и сред дивата пустош откривам друг човек, то той би трябвало да е онзи, който е предопределен от съдбата да споделя моята самота, доведен точно до това място от невидимата сила на копнежа, специално белязан за мен.» Самозаблуди на сърцето, капани, които човек сам си поставя, вечно измъчван от желанието да бъде обичан! Веднъж Балтазар каза, че умее да предизвиква любов под формата на контролиран експеримент, и то чрез едно-единствено действие: по-точно като каже на всеки от двама души, които никога не са се виждали, че другият умира от желание за среща, че той не бил виждал по-обаятелна личност и така нататък. Това според него било безотказен начин да ги накараш да се влюбят един в друг: и те винаги се влюбвали. Какво ще кажеш за това?