Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун
Скот Фин #1
Пролог
Понеделник, 12 септември 2005 г.
Ед Танъри се отпусна на седалката и се загледа навън. Влакът вече набираше скорост за да напусне гарата.
— Как е малката? — попита го Хари Макин.
От три години двамата пътуваха редовно с този влак. Бяха идентични колелца в огромната икономическа машина на корпоративна Америка: бели мъже в началото на тридесетте, женени, със сини костюми, бели ризи и червени вратовръзки — двама мъже сред стотиците чиновници в сутрешния влак, който точно в този момент се виеше по линията в западните покрайнини на Бостън.
— Страхотна е! — отговори Танъри. — Само да не ме будеше толкова често нощем!
— Ще свикнеш, приятел! Ако някога си хранел илюзии, че през следващите три месеца ще можеш да си отспиш, по-добре забрави!
Влакът увеличи скоростта си, а двамата мъже останаха така, потънали в мълчание. Почтителната тишина като че ли беше най-подходящото начало за този ден. Бяха изминали точно четири години от онзи кошмарен миг, който преобърна тотално съдбата на целия свят. И двамата имаха познати сред загиналите в Световния търговски център.
— Бях останал с впечатлението, че днес ще си вземеш почивен ден — обади се по едно време Хари, без да отваря очи.
Компанията на Танъри беше обявила 11 септември за почивен ден по избор — в памет на огромната трагедия. Но тъй като тази година единадесето число се беше паднало в неделя, предоставиха им възможността да си вземат понеделника, за да почетат мрачната годишнина.
— Така мислех, обаче си дадох сметка, че имам прекалено много работа, за да си го позволя — отговори Ед Танъри.
Това не беше съвсем вярно. Бебето беше само на две седмици, а той все още не си бе вземал годишния отпуск. Поне днешният ден можеше да пропусне. Но котировките на борсата падаха, а Ед беше млад, амбициозен и въобще не възнамеряваше да отстъпва пред конкуренцията. Освен това Ейми като че ли се справяше отлично с бебето и сама, а и двамата обмисляха варианта за едноседмичен отпуск в началото на октомври — най-красивото време от годината в района на Нова Англия. „Върви! — каза му неговата съпруга. — А когато излезеш в отпуск, ще си починеш!“ И така, той бе потеглил на работа.
Сега Ед извади една снимка от вътрешния джоб на сакото си и я вдигна пред очите си. От нея го гледаше Ейми в родилната зала — потна и изтощена. В скута й лежеше новороденото им дете. Танъри върна снимката обратно на мястото й, притвори очи и по лицето му се разля усмивка. Мислеше си, че целият му живот е пред него и ще остарее с тях.
Три редици пред него седеше Алхари Ал Садрия, приковал очи в прозореца. Погледът му следваше железопътните релси, които вървяха успоредно на магистралата.
Имаше къса, добре подстригана черна коса, тънък мустак и маслинен тен. Повечето хора го мислеха за испанец или грък. Всъщност, Садрия бе роден и израснал по бреговете на Тунис, на няколко крачки от древния град Картаген. Като момче беше играл в тюркоазените води на Средиземно море и бе наблюдавал как варварите от Италия, Франция и Съединените щати превземат малката африканска държава улица след улица, сграда след сграда, семейство след семейство. Именно там попадна под влиянието на Нисар Бен Мохамад Намур — непримирим молла, който споделяше презрението на момчето към западняците.
През 1996 година Алхари пристигна в Съединените щати като двадесетгодишен колежанин, готов да изучава компютърни науки в Бостънския университет. Завърши сред първите в своята група и си спечели място в магистърската програма на Масачузетския технологичен институт. След като защити научната си степен, отказа всички предложения за докторантура и веднага бе нает от една мощна консултантска компания, откъдето му уредиха визата и така той остана легално в Америка.
През двете години, изминали от онзи момент, той бе пътувал всяка сутрин с този влак. Но никога повече нямаше да има подобна възможност.
Получи сигнала за действие преди две седмици. Ако някой се бе опитвал да подслушва, щеше да чуе един напълно невинен разговор, който Садрия проведе със свой стар приятел от Тунис. Двамата си говориха за семейството на новоизлюпения американец, останало в Африка. Смяха се на спомени от детството си, както и на идеи за бъдещето. Разговорът бе толкова непринуден, че Садрия едва не изпусна най-важното — паролата.
— Организираме голямо тържество в чест на годишнината — отбеляза приятелят му.