— Ти направи много повече от това, Тай! — рече Фин. — Ти ми спаси живота!
— Чудя се дали Свети Петър ще го вземе предвид — отбеляза Тай и намигна. В гърдите му се надигна някакво злокобно гъргорене. Дишането му ставаше все по-трудно. — Ама като се има предвид миналото ми, дебатът по моя случай май ще се проточи повечко!
— Винаги си бил в състояние да се измъкнеш с приказки, голям и тъпоумен ирландецо! Но сега вече млъквай и се постарай да не ни напускаш! А Свети Петър може да почака!
Тай сви рамене. Пак затвори очи и дишането му стана по-повърхностно. После рече тихо:
— Помниш ли оня път, когато ходихме на плажа в Нюпорт?
— Преди да убият Джоуи, нали?
— Аха! — Тай вече говореше толкова тихо, че за да го чува, Фин трябваше да се приведе точно над устата му. — Отпратихме със старите си окъсани панталони и мръсните тениски…
— А онзи тип се опита да ни изгони — продължи Фин.
— А ние го заплашихме, че ако не ни се махне от очите, ще го удавим и ще заровим трупа му в пясъка!
— Никога през живота си не бях виждал човек да бяга толкова бързо! — засмя се Фин.
— Велик ден си беше, няма спор! Седяхме си на онзи плаж, съзерцавахме водата, мечтаехме си какво ще направим, когато пораснем… Сега, когато мечтая, мечтая не за бъдещето, а за миналото… Мисля, че точно тогава човек разбира, че е изчерпил дните си… когато най-щастливите му мисли са спомените от миналото…
Фин долови сирените отвън и рече:
— Дръж се, Тай! Линейките пристигат!
Ала Тай вече почти не дишаше. Единственото, останало от гласа му, бе немощен шепот.
— Ти се измъкна, Фин! Затова остави зад себе си всичкия боклук на миналото и си живей живота!
Тялото на Тай се разтресе и Фин долови как белите му дробове поемат по-скоро течности, отколкото въздух. Помисли си, че приятелят му си е заминал. Но точно тогава Тай отвори очи и надари Фин с усмивка, побрала целия живот, който му беше останал. За момент пред очите на Фин изплува младият образ на неговия приятел. Лицето му сякаш стана по-слабо, в очите му заиграха старите добродушни пламъчета.
Скот си спомни как двамата си деляха всичко, как се подкрепяха, за да оцелеят, и разбра, че колкото и да го беше наранил с оттеглянето си от техните кръгове, приятелят в него винаги се бе радвал заради успехите му.
— Къде, по дяволите, са докторите?! — изрева Фин.
— Тук са, Фин — обади се тихо Флеърти. — Тъкмо се опитват да ни открият.
Фин долови примирението в гласа й. Ядоса й се. Но не конкретно на нея, а защото знаеше, че тя е права и че вече никой не може да помогне на приятеля му.
— Дръж се още мъничко, Тай! Всеки момент ще бъдат тук!
Тай прошава с пръсти и направи знак на Фин да се приближи, за да го чуе.
— Фин, обещай ми, че каквото и да става, никога няма да забравиш едно нещо!
— Само кажи кое е то, Тай!
Тай го дари с последната си дяволита усмивка и прошепна:
— Никой не се ебава с „Редниците от улица Челси!“
Докато медиците успеят да открият мрачната каменна стая в сърцето на крепостта, Тай си бе отишъл. Фин не откъсваше очи от тях, докато те го натискаха и обдишваха, опитвайки се да изтръгнат някакви признаци на живот от огромното му тяло. Напразно.
И докато част от тях пренасяха Тай на носилката и покриваха лицето му с белия чаршаф, друг лекар поставяше шини на пръстите му. Когато изнесоха Тай, Фин се изправи да си върви.
— Трябва да прегледам и останалите ви рани, сър! А след това трябва да отидете в болницата!
Фин се извърна и го изгледа кръвнишки. Посланието бе предостатъчно. Човекът поклати примирено глава, сякаш казваше: „Въобще не възнамерявам да пилея ценното си време за теб, задник такъв!“. Не че на Фин му пукаше. Просто изпитваше нужда веднага да се махне оттук. Да излезе. Да остане сам.
Когато напусна стаята, видя, че коридорът е пълен с полицаи и лекари. Флеърти също беше сред тях и го чакаше. Приближи се до него и постави ръка на гърдите му. Жестът му се стори невероятно интимен. Тя го изгледа тъжно и прошепна:
— Фин, аз…
Той не я остави да довърши. Свали бавно ръката й и я върна до нейното тяло.
— Фин, аз…
— Не! — отсече той.
После тръгна сред морето от униформени и цивилни представители на силите на реда, което автоматично се раздели, за да го пропусне. Всички го наблюдаваха с мълчаливо съчувствие.