Нито една от тези трагедии не успяваше да пробие бронята на Фин и именно поради тази причина той бе един от най-добрите защитници на обвинените във въпросните чудовищни несправедливости. И точно това му помагаше да се открои сред огромната глутница.
Като че ли се налагаше да излезе веднага от офиса. Започна да подрежда някакви материали в куфарчето си, когато на вратата му се почука. Той прочисти гърло, стегна се и извика:
— Влез!
— Как си? — попита го Престън Холанд.
Върху иначе стоическото му лице се четеше дълбока загриженост. Гъстата му бяла коса беше както винаги изрядно пригладена назад, а задължителната му папийонка — както винаги безупречно пърхаща върху перфектно изгладената му яка, но в изражението на очите му Фин забеляза искреното съчувствие на своя покровител.
Ако в тази фирма въобще имаше някой, с когото можеше да си позволи да бъде искрен, то това бе само Престън. Именно той беше човекът, който го измъкна от службата на обществените защитници и му предложи работа във фирмата, заради което му се наложи да извие ръцете на доста голям брой съдружници, отнасящи се с тотално пренебрежение към всеки, който не притежава поне една диплома от Бръшлянената лига[1]. Оттогава насам не пропускаше да се изпъчи гордо при следващите един след друг успехи на Фин.
Престън бе за него нещо много повече от покровител — той се бе превърнал в негов приятел и защитник, като му възлагаше все по-големи и трудни случаи и умело му помагаше да заобикаля пречките, които обикновено препъваха младите адвокати.
— Ами… като че ли съм добре… Предполагам… — отвърна колебливо Фин. — Не че не съм имал и по-добри дни. Но в крайна сметка ще се оправя, сигурен съм!
— Разбира се, че ще се оправиш! — кимна Холанд — Всички ще се оправим… в крайна сметка. Но от тази мисъл надали точно сега ти става по-топло. Искам да кажа… така де, само преди броени дни, в петък, разговарях с Натали по един случай! Просто не мога да повярвам, че е истина! Непрекъснато си мисля, че има някаква грешка.
— Няма грешка — отбеляза тъжно по-младият адвокат. — Видях я с очите си в моргата.
— Да, знам. Току-що разбрах. — В тона му се усещаше вина. — Никога не бих дал на онези полицаи името ти, ако въобще ми беше хрумнало, че ще те накарат да сториш подобно нещо! Ако знаех, самият аз не бих имал нищо против да я идентифицирам, но…
— Не се притеснявай! Може би така стана по-добре. Поне вече няма да се съмнявам. Ще се чувствам по-добре, като знам, че няма никаква грешка. Точно поради тази причина днес смятам да си тръгна по-рано.
— Прибери се вкъщи и се наспи добре. И не забравяй, че всички ние сме тук, за да си помагаме!
Холанд направи крачка, за да излезе от офиса, но на прага се обърна и каза:
— Между другото, когато утре пристигнеш на работа, отбий се в моя офис! Искам да те помоля за една услуга.
— По-добре ми кажи още сега.
— Сигурен ли си? Наистина може да почака до утре!
— Давай! Изплюй камъчето!
— Отнася се за делото „Танъри срещу Хюрън Сикюрит“.
Фин усети как адреналинът му скача до небесата. В момента делото „Танъри“ беше най-голямото в офиса. Ед Танъри беше една от жертвите на трагедията, станала печално известна с името „Взривът на годишнината“, и сега вдовицата му съдеше компанията, отговаряща за сигурността по онази железопътна линия. Без да изневеряват на традицията си, „Хауъри“ защитаваха „черната овца“ в Делото — охранителната компания „Хюрън Сикюрити“.
Когато преди шест месеца фирмата бе наета да защитава компанията, Скот положи максимални усилия, за да бъде включен като старши помощник-адвокат по делото, но тогава Холанд избра Натали. „Тя е жена, ищцата — също, при това вдовица. Следователно има много по-голяма вероятност съдебните заседатели да чуят и нашата версия, ако я представи също толкова привлекателна млада жена. Така шансовете ще се поизравнят.“
— Доколкото ми е известно, ти си запознат добре със случая — отбеляза Холанд, който отлично помнеше колко разочарован бе Фин, когато му съобщиха, че избират Натали. — Както вече знаеш — продължи той, — Ед Танъри е една от осемстотинте жертви на терористичната атака от миналата година. Танъри обаче е не само жертва. Той е единствената жертва, чието семейство отказва да приеме компенсацията, която им се полага от Закона за компенсациите на жертвите, приет от Конгреса малко след атаката.