— И колко би получила като компенсация?
— Около два милиона долара, ако се беше съгласила.
— Но това са много пари! — подсвирна Фин. — Защо ги е отказала?
— Кой да ти каже? Продължава да настоява, че държи на задълбочено разследване на системите за вътрешна безопасност и още някакви подобни глупости, но ако питаш мен, всичко е заради парите. Представлява я Фред Барнълк.
Фред Барнълк бе прочут адвокат на ищци, чиито медийни изяви далеч надвишаваха по качество ораторските му умения в съдебната зала.
— Ама тя не знае ли, че жалбата й е процесуално недопустима?!
— Няма защо да ми го обясняваш на мен! Изглежда Барнълк като че ли е решил да заложи на медийна пропаганда — въздъхна Холанд. — Всеки специалист по охрана ще ти каже, че е абсолютно невъзможно да спреш добре обучен терорист, който няма нищо против да пожертва живота си. Аз го знам. Ти също го знаеш. И нейните адвокати би трябвало да го знаят. От юридическа гледна точка вдовицата няма никакви основания. Обаче тя не се предава и единствено съдия с топки от стомана би имал куража да прекрати съдопроизводството и да не го прехвърли на гледане пред съдебни заседатели! Можеш ли да си представиш да бъдеш на мястото на съдията, който отказва на една вдовица от „Взрива на годишнината“ нейните петнадесет минути слава в съда?!
— Кой е съдията?
— Почитаемият Ф. Клейтън Тейлър IV.
— На този топките му май са доста здравички!
— Още по-лошо — той е истински кръстоносец! Преди политическите му приятелчета да го изберат за съдия, се бе специализирал като адвокат на жалбоподателите. И до днес е убеден, че най-важният дълг на всеки съдия е да защитава малкия човек, независимо от това какво казва по въпроса законът.
— Страхотно!
— Да, битката няма да е от най-лесните, макар да съм убеден, че в крайна сметка би трябвало да победим. И точно в тази връзка е и моята молба към теб. Следваща седмица ни предстои да изслушваме показания и се нуждая от някого, който дотогава да навлезе в същността на делото. Мисля, че този някой си ти.
Скот Фин добре знаеше, че делото „Танъри“ е шанс, който се пада веднъж в живота на всеки адвокат и не може да бъде подминато с лека ръка. И все пак му се струваше твърде странно, че е на път да се облагодетелства толкова директно от смъртта на Натали. Е, нали все някой трябва да го поеме? Защо тогава да не е той? Натали би го разбрала — винаги бе вярвала, че всеки трябва да поставя на първо място собствените си интереси.
— Ще поема случая! — изрече накрая той.
8
Почитаемият Уилям Х. Кларк, губернатор на щата Масачузетс, седеше на кухненската маса в своето имение на Бийкън Хил по бельо и раздърпана тениска. Отгоре си беше метнал халат за баня, но не си бе направил труда да го завързва.
Косата му стърчеше във всички посоки, а в едва наболата му брада се забелязваха бели нишки. Беше малко след пет сутринта и моментът надали беше сред най-добрите в рекламно отношение за застаряващия политик.
Пред губернатора, почти в поза мирно, стоеше Уендил Шор. Даже и в този нечовешки час от денонощието Шор бе облечен в изрядно изгладени памучни панталони цвят каки, син блейзър и вратовръзка от „Брукс Брадърс“. Приличаше на странна кръстоска между застаряващ колежанин, хорист в „а капела“ ансамбъл и сержант от военноморските сили. Но въпреки всичките си чудатости, Уендил Шор бе най-добрият началник на канцеларията, за когото Кларк можеше да си мечтае. Да, той притежаваше достатъчно информация, за да го срине, ако поиска. Но за добро или лошо, губернаторът му бе доверил всичките си дела.
— Чак толкова ли е зле? — попита губернаторът.
— Можеше и да е по-добре — отговори Уендил. — Все пак би могло и да се пооправи, ако полицията открие убиеца, наричан „Малкия Джак“. Така поне броженията ще престанат.
— Имаме си хора, които работят по въпроса — увери го Кларк. — Комисарят е назначил една жена-детектив, която да оглавява разследването, което със сигурност ще се хареса на пресата. И доколкото ме осведомиха, лейтенант Флеърти е не само самоуверена, привлекателна и достойна за показване, но и притежава превъзходни умения.
Уендил сви рамене. Този жест бе максималният израз на неподчинение, който можеше да си позволи.
— Щом така казвате, сър! Но все пак съм на мнение, че трябва да демонстрираме по-голяма активност.